— Сигурна съм, че ще постигне огромен успех. Сигурно много ще се зарадвате, че госпожа Камдън и децата се връщат и града.
— Разбира се.
Между тях се възцари тишина. Тя се опита да измисли нещо.
— Къде сте учили архитектура, господин Камдън?
— Спечелих стипендия за института „Хасбрук“ в Ню Джърси, когато се запознах с Хардънбърг. Щом получи поръчка от Рутгърс и ме покани да работя за него, веднага се възползвах от шанса.
Тя му се възхити за начина, по който сам си беше проправил път нагоре. От една страна, се бе надявала с идването си в Ню Йорк Сити, в Америка, да постигне същото, но й липсваха дързост и самоувереност. Майка й не й беше направила услуга, като непрекъснато й напомняше за кръвната й връзка с благородниците, а същевременно проклинаше незаконния й произход. Тя не знаеше коя е всъщност.
Затова пък бе добре за работата. Можеше да казва на хората какво да правят, да бъде властна, макар да се страхуваше, че ще я разкрият, че е измамница. В някои отношения природната й сдържаност, отказът да се сближи с когото и да било или да допусне хората да я опознаят, бе понамаляла, откакто пристигна в Щатите. Когато я хвърлиха в клетката на лъва в Дакота Билдинг, сред непознати, които нито знаеха, нито се интересуваха кои са родителите й, тя позакоравя. Америка, изглежда, беше по-отворено място, на което по-лесно се прощаваше.
Не искаше отново да се прибере в черупката си.
Той я наблюдаваше с нетрепващ поглед. Младата жена усети как в гърдите и по врата й плъзва топлина.
Булото на нощта, прозрачно синьо, се спускаше от небето от изток на запад.
— Странно, мислех си, че Ню Йорк ще ме притисне от всички страни, а се оказа, че съм заобиколена от простор и необятно небе.
— Хората долу приличат на мравки — господин Камдън посочи мъж, който ситнеше на пътеката под тях. — Мравки на велосипеди.
— Струва ми се трудно на шест крака.
— Качвали ли сте се някога на колело?
Сара кимна.
— Израснах в малко село на южния бряг на Англия. Мама ми купи използван велосипед, за да изпълнявам поръчки и да ходя на пазар — не спомена колко пъти момчетата я бяха замеряли с камъни, докато профучаваше покрай тях, и наричаха и нея, и майка й с невъобразими имена.
— Някой път трябва да покараме в парка. Ще дойдете ли с мен? — Той продължи, преди тя да отговори: — Кога е свободният ви ден?
— Чак в събота следобед.
— Добре, значи в събота следобед. Аз ще осигуря велосипедите, а вие облечете най-хубавите си дрехи за „яздене“ на колело.
— Да донеса ли камшик?
— Два, тъй като и аз ще имам нужда.
Докато влизаха вътре в сградата, той й подаде ръка, за да й помогне да прекрачи малкия праг.
Преди да я пусне, й се стори, че стисна бързо ръката й. Когато обаче го погледна, той избегна погледа й. Сигурно си беше въобразила.
Или пък й се искаше да го беше направил.
* * *
В събота сутринта господин Камдън остави бележка на Сара да го чака на голямата алея в парка в един часа. Елитът на града се разхождаше в карети между четири и пет всеки следобед и тя със сигурност щеше да се извини и да си тръгне много преди тълпите да се съберат, за да позяпат. Макар да беше допустимо мъже и жени да се разхождат, без да предизвикват повдигане на вежди, щеше да е неприлично да я видят с женен мъж по време на разходката.
През изминалите дни копнееше за компанията му, за начина, по който я поглеждаше и изслушваше, докато говори. Нямаше нищо интимно, повтаряше си тя, тъй като това нямаше да бъде прилично. Но пък беше мил човек, а тя нямаше много приятели.
Беше застанал до два велосипеда, подпрени на дървена пейка. На единия имаше плетена кошница между ръкохватките.
— Готова ли сте за приятен ден сред природата, госпожо Смайт?
— О, да! — Последните дни, в които новите обитатели се нанасяха, я бяха изтощили напълно и смяната на средата щеше да й се отрази добре. За първи ноември въздухът беше необичайно топъл, като лондонски летен ден. Тя събра полата си и се качи на велосипеда. Отначало беше неуверена, но рамката се оказа яка, а гумите — дебели. Докато не изпускаше от поглед облечената в черно фигура на господин Камдън пред себе си, нямаше проблем да стои изправена.
Листа от брястовете, засадени от двете страни на пътя, падаха на земята. Сара шумолеше през плътния килим в червено и златно и се чувстваше като Мойсей, който прекосява Червено море. Господин Камдън се отклони по пътека, която водеше към фонтан, където слязоха, преди да отидат пеша до малко затревено хълмче с изглед към езерото.