Тя усети, че Уолтър и Мейбъл са зад тях, и с готовност се зае да опази достойнството на жената.
— Може ли да сме ви от полза с нещо, госпожо Камдън? — попита Сара.
— Не, това е всичко — изражението на жената омекна: — Благодаря ви, че я спасихте.
— Разбира се, госпожо — Сара кимна на Уолтър и Мейбъл и ги поведе към коридора. Щом вратата се затвори зад тях, Сара въздъхна с облекчение.
— Размина се на косъм! — Уолтър потри чело с опакото на ръката.
— Беше невероятна, Сара. Искам да кажа, госпожо Смайт — обади се Мейбъл.
Най-голямото желание на Сара беше да се свлече на пода, но не можеше да позволи персоналът да я види в момент на слабост.
— Вълненията ни стигат за този ден. Обратно на работа! И Мейбъл, не забравяй да се обръщаш към мен, както е редно.
— Разбира се, госпожо Смайт.
Сара се обърна и се отдалечи по коридора, благодарна, че разтрепераните й колене са скрити под пластове фусти и поли.
* * *
През останалата част от деня всеки път, когато Сара си припомняше събитията в стая 510, сърцето й започваше да блъска силно. Ами ако не беше успяла да хване детето навреме? Ами ако се беше наложило да се наведе над перваза и да види безжизненото телце, проснато на твърдата земя във вътрешния двор? Тази вечер нямаше да може да заспи във влажната жега на скромната си квартира в Бейсуотър.
Дотогава обаче имаше предостатъчно работа. Довърши счетоводните книги и се канеше да отиде да провери освободените стаи, когато някакъв мъж почука на вратата на кабинета й. Разбра, че е мъж, по силното, тежко потропване. Почукванията на камериерките, които бяха готови да я залеят с извинения, че я безпокоят, звучаха немощно, докато мъжете, независимо дали беше господин Бърмингам, или портиерът, чукаха по различен начин.
Тя стана и отвори вратата. Очакваше господин Бърмингам да се е качил, за да я порицае, че е имало инцидент с гостите. Вместо него видя непознат. Сякаш усетил неудобството й, той отстъпи крачка назад.
— Госпожа Смайт?
— Да. С какво мога да ви бъде полезна, господине? — Очевидно човекът беше гост на хотела — облечен в шит по поръчка костюм, който му стоеше като излят, пъхнал копринена шапка под мишница.
— Моля да ме извините за притеснението — той избърса чело с ръка. — Как издържате тук в тази нетърпима жега?
— За щастие, се случва рядко.
— Доколкото разбрах, днес сте спасили дъщеря ми Лула. Исках да ви благодаря лично. Казвам се господин Тиодор Камдън — акцентът му беше американски, гласът — топъл тенор.
Сара посочи стола срещу бюрото си, покани го да седне. Той се движеше неочаквано грациозно за толкова висок мъж. В него нямаше нищо красиво според стандартните разбирания. Главата му беше малка, в контраст с широките рамене, очите бяха разположени наблизо над неправилен нос. Само че всичко това, взето заедно, създаваше истинска магия. Тя сведе очи и затвори счетоводната книга, за да престане да го зяпа.
— Радвам се, че е жива и здрава. Добре е, нали? — Образът на разплаканото момиченце отново се върна.
— Да. Дадохме й парче шахматна торта и тя напълно забрави за инцидента — той се разсмя, а след това по лицето му за кратко се изписа болка. — Не знам какво можеше да се случи, ако не бяхте дошли навреме. Близнаците Лула и Лутър непрекъснато се забъркват в неприятности.
— Най-добре да не мислите за това.
Сара не знаеше как да продължи. В малкия й кабинет никога досега не беше влизал гост на хотела, а посетителят й беше толкова висок, че заемаше почти цялото пространство.
— Как разбрахте какво става? — Господин Камдън се отпусна на стола и постави шапката в скута си. Изглежда, не разбираше колко неблагоприлично е да седят така, въпреки че вратата бе оставена отворена нарочно. Той сякаш се наслаждаваше на положението, докато повечето гости дори не биха си помислили да общуват с персонала.
— Стаята ви се вижда от прозореца тук. Станах за малко свеж въздух и я видях как се качва.
— Момичето трябваше да гледа близнаците, докато госпожа Камдън е навън. Няма нужда да ви казвам, че я уволнихме начаса.
— Добре че всичко се нареди — освен за бавачката, разбира се.
— Какво е съотношението персонал към гости тук?
Какъв странен въпрос.
— Имаме триста стаи, а персоналът е почти четиристотин души.
— От колко време сте икономка?
— Това е първият ми месец — вече беше сигурна, че той не е дошъл единствено за да благодари. Друга бе причината за тези въпроси. Тя изпъна рамене и се приведе леко напред, сякаш се бореше с прииждащи пориви на вятъра, любопитна да разбере. — Но работя тук вече единайсет години.