Той я гледаше в очите.
— Никой няма да разбере, обещавам.
Дали и майка й е чувала същите думи в някакъв момент?
Не. Сара допускаше грешка, като придаваше романтична светлина на връзката й с лорда. Изобщо не е било така. Той сигурно е бил като звяр в провинцията, който е налагал момчетата, бракониерствали в земите му, с камшик. Майка й е била подведена, прелъстена против желанието й. Предложението на господин Камдън не беше такова. Първо, той беше американец и вярваше, че всички хора, независимо от положението им заслужават шанс. Беше видял нещо в нея, докато бяха в Лондон, и й беше предоставил най-голямата възможност в живота. Сега я канеше на бал, но не като красивия принц. Двамата щяха да наблюдават лудостта, обзела елита. Това беше класата, към която се стремяха обитателите на Дакота. Ако отидеше, тя щеше да започне да разбира по-задълбочено негодуванието, разочарованията и стремежите на хората, за които работеше.
Десет минути от живота й. Десет минути под ръка с господин Камдън.
Само десет минути.
Дванадесета глава
Ню Йорк Сити, септември, 1985 г.
— Къде, по дяволите, са всички?
Мелинда профуча през апартамента като добре сресана вихрушка и тропна шумно чантата „Бъркин“ на пода.
Бейли беше в кухнята и отчаяно се опитваше да се свърже с работниците, но така и не успяваше. Тя чу трясъка на вратата и веднага разбра кой е. Срещнаха се в голямата галерия, Мелинда приличаше на бик, който се кани да нападне. Същият този бик беше на високи токчета „Канди“.
— Къде са работниците?
Стъпките на Бейли отекнаха в празния апартамент.
— Опитвам се да се свържа със Стив, за да разбера. Не е споменавал, че ще си вземат почивен ден, много добре знаят, че имат график.
— Точно така.
— Трябва да те попитам, ти платила ли си им?
Мелинда изви очи.
— Така мисля.
Тя бе готова с отговора.
— Предполагам, че са приели друга работа.
— Защо?
— Защото са чакали следващата си вноска и все още не са я получили.
— Мили боже, Стив знае, че няма да го излъжа. Казах му в какво положение съм.
— Сигурно. Само че те не работят единствено за теб. Ако се появи друга работа, те веднага ще я поемат, ако не са доволни.
Раменете на Мелинда се отпуснаха малко. Напредък. Бейли продължи в същия дух.
— Ще се опитам да се свържа днес с тях, да видим дали ще успея да ги придумам да се върнат. В момента обаче знам, че единственото, което ще свърши работа, е една тлъста пачка.
— Скапаният Фред няма да ми даде нито стотинка по-рано. Вече пробвах, вярвай ми.
— Тогава няма да е зле да изчакаш, докато не вземеш парите — на Бейли не й беше никак приятно да го каже. Това означаваше, че ще излезе на червено и няма да разполага с пари още цял месец. За разлика от представата на Мелинда за разорение, тя говореше напълно сериозно.
— Ще помоля Тони. Той ще ми отпусне малко пари.
— Кога ще успееш да ги вземеш?
— Днес ще се отбия до офиса му. Довечера ще ходим в „Лаймлайт“, така че по-късно ще бъде в добро настроение, ако се вкисне, че му искам пари.
„Лаймлайт“. Бейли стисна зъби, а сърцето й запрепуска. Също като кучето на Павлов, на нея й беше достатъчно да чуе една дума. Колко нощи само бе прекарала в танци, пиене и смъркане на кока до зори. Те бяха оставили своя отпечатък.
Преди две вечери попадна на среща на анонимните алкохолици в малка църква на Шейсет и девета улица. Беше пълно с хора, а кафето — силно. Тя изслуша историите и кимаше в знак на съпричастност, но се чувстваше като измамница, като актриса във филм, посветен на възстановяването. Играеше ролята на покаяла се грешница. Накрая една жена я докара до сълзи, когато разказа как се била събудила в апартамент в Бронкс, пребита и насинена, без да помни как се е озовала там. Синината около окото й беше избледняла до сянка, но думите и мъката бяха все още живи. Колко много нощи, особено през изминалата година, Бейли не беше сигурна как точно е успяла да се прибере. Беше избегнала куршума. Може би цял залп.
Когато реши да си тръгне, забеляза Ренцо, застанал най-отзад. Той изчезна веднага, но тя беше сигурна, че е той. Почувства се беззащитна и малка — беше я наблюдавал отзад през изминалия час. Знаеше, че той знае.
Два дена по-късно, докато показваше на Кенет избора си на тапети за банята му, Ренцо се отби, за да провери как върви водопроводната работа. Тя се насили да се усмихне и да му подскаже: „Тайната ти е в сигурни ръце“, но той почти не я погледна. Може би нито един от останалите обитатели на сградата не знаеше, че той е имал проблем, и искаше да си остане така. Бейли нямаше нищо против. Но пък той можеше да се държи по-мило.