— Помниш ли едно от гостуванията си по празниците, когато пробва един от сутиените ми и го натъпкахме с чорапи? — Мелинда отметна глава назад и се разсмя. — Мама ни погледна и направо изплю чая.
Някои спомени трябваше да бъдат заровени и този бе от тях. Сутиенът притискаше ребрата й, беше непознат, стегнат, но я накара да се почувства пораснала и тя облече един от меките кашмирени пуловери на Мелинда върху него. Беше решила, че като влезе в стаята с възрастните, ще прилича на тях, но баща й почервеня като цвекло, майка й ахна и настоя да се преоблече незабавно.
— Спомням си.
— Бяхме глупави хлапета — Мелинда преплете пръсти с Тони. — Всъщност онзи ден с Тони обсъждахме възможността да си имаме деца, нали?
Тони я погали по ръката.
— Точно така.
Добре че смениха темата.
Мелинда приближи лице до Тони.
— Представяш ли си какво сладурско ще бъде бебето ни? — Тя го целуна по бузата, преди да избърше с пръст петното, което остави. — Или бебета. Нали знаеш, че близнаците са нещо обичайно за семейството ни? Ще бъдат съвършеното съчетание от моя ум и твоята красота.
Бейли едва не се задави с газираната вода и бе готова да се закълне, че Тони направи гримаса.
— Твоят ум ли? — попита той.
Мелинда се наведе над масата и заговори с престорен шепот.
— Тони не е издържал нито един изпит в университета, но да не кажеш на някого. Не обича да се говори по този въпрос.
Тони настръхна.
— Става въпрос за един-единствен изпит, милинка. Ще ми се да видя ти как щеше да изкласиш. Нямаше да е блестящо, обзалагам се. Както и да е, в семейството ми има предостатъчно умни мъже. Братовчед ми ще спечели Нобелова награда за наука в близко бъдеще. Сигурен съм, че ще стане, така че вземи да си промениш мнението.
— Извинявай, Тони — запърха с мигли Мелинда. Той подсмръкна и сякаш се успокои.
Бейли посегна към нова филия хляб.
— Какво толкова забележително е направил братовчед ти?
— Намерил е начин да се напасне ДНК към човека, на когото принадлежи.
— Не разбирам. Естествено, че ДНК принадлежи на човека, от когото е взета пробата.
— Ще се използва в криминални разследвания. Ако някой остави капка кръв или косъм на местопрестъплението, те ще могат веднага да определят кой го е направил. Да кажем, че имат заподозрян, правят теста и разбират със сигурност дали са хванали правилния човек.
— Гадост. Може ли повече да не говорим за коса и кръв? — Мелинда се престори, че й се гади.
Бейли не й обърна никакво внимание.
— Определено заслужава Нобелова награда за това. Звучи по-скоро като магия, не като наука. И той ли е учил в Кеймбридж.
Тони поклати бързо глава, без да скрие раздразнението си. Значи беше объркала.
— Оксфорд. Семейството ни учи в Оксфорд.
— Така де, извинявай.
Донесоха поръчката. Пържолата й блестеше от сос, но едва изяла няколко хапки, и Тони настоя да тръгват. Бейли нямаше желание да ходи на клуб, предпочиташе да остане тук и да си дояде вечерята, но да остане сама на масата, щеше да е унизително. Грабна още няколко картофчета, преди да ги последва към таксито.
Спряха пред някогашна църква, където се бе подредила опашка нетърпеливи веселяци. Бейли възнамеряваше да продължи, но Мелинда я изтегли от таксито. Оттам сякаш я поде някаква магнитна сила, потегли я покрай охраната към зейналата паст на входа. Тя се зарече да остане не повече от десетина минути в клуба, да изпита силата на волята си, докато Тони и Мелинда се разсейват с нови приятели и нови наркотици. Погледна часовника си. Щеше да се прибере преди полунощ и да стане рано, навреме за срещата на анонимните алкохолици в осем и трийсет.
Темата на вечерта беше „Голи докъдето смеете“. Дълги кльощави крака се показваха сред преплетените тела на многолюдния дансинг. Светлините пулсираха в такт с песен на „Том Том Клаб“ и от време на време танцуващите приличаха на един организъм, на звяр, поел в търсене на удоволствие.
Щом влязоха, Тони и Мелинда завиха надясно. Сигурно търсеха още кока, която обикновено се намираше в някоя от малките стаички долу — частните помещения, където гостите на клуба се гърчеха един до друг или вземаха наркотици, или правеха разни неща, за които щяха да съжаляват на сутринта.
Тя се качи по стълбите, за да вижда по-добре, и се облегна на балкона, заразглежда тълпата. Не мярна познати лица. Преди четири месеца щяха да се отнесат с нея като с кралска особа още от мига, в който минеше покрай охраната. Като част от антуража на Тристан, вратите се отваряха и хората я приемаха.
— Виж ти, и ако това не е гаднярката Бейли, която забива ножове в чужди гърбове.
За вълка говорим… Тристан.