На Петдесет и девета улица каретата спря рязко. Вратата се отвори и господин Камдън се появи, осветен отзад от уличните лампи.
— Готова ли си да видиш най-ужасното от обществото? — Той се настани до нея и й подаде деликатна маска, украсена с пера от паун, в синьо и зелено. Неговата беше боядисана в антично златно.
Дори във вечерно облекло той изглеждаше така, сякаш току-що е участвал в битка. С този извит нос нямаше начин да се скрие фактът, че не прилича на човек от висшето общество. Само че приятното несъответствие между изисканите му дрехи и грубоватото му тяло я накара да притаи дъх.
— Сигурен ли сте, че е разумно? — Тя стисна здраво връзките на маската. — Няма да ви се отрази никак добре да ви видят с човек от персонала на Дакота Билдинг. Ще ми съдерат кожата. И вашата също.
— Вече уведомих, че братовчедка ми Имоджин Кътбърг ще ме придружи. Ще пообиколим и ще поразгледаме, преди да си тръгнем. Никой няма да забележи, обещавам.
— Имоджин Кътбърг ли? Това ли беше най-доброто, което успяхте да измислите?
Той се нацупи шеговито.
— Държа да ви уведомя, че наистина имам братовчедка, която се казва Имоджин Кътбърг и тя е нежна душа — той замълча, замисли се. — Зъбите й са доста криви и не е от най-умните, въпреки това е очарователна.
— Тогава мога единствено да си представя какво виждате в мен. — Тъмнината я правеше дръзка.
— Прекрасни зъби и ум, остър като бръснач, щом държите да знаете.
Добре че не можеше да види руменината, която пропълзя по врата й и стигна чак до върха на главата й.
Каретата най-сетне спря пред една къща. Сара си пое дълбоко дъх и слезе. Спомни си всички предупреждения на майка си за позата и поведението, когато си с прилична рокля, и пристъпи на тротоара към огромната входна врата с две колони.
Вътре се оказаха притиснати от гостите. Господин Камдън беше казал, че списъкът с поканените е над хиляда и тя беше благодарна, че е така, тъй като многолюдният прием й гарантираше анонимност. Всички се опитваха да се вмъкнат в грандиозната бална зала и Сара се остави множеството да я понесе напред, а ръката на господин Камдън на лакътя й вдъхваше увереност. Той я поведе към единия край на просторното помещение, откъдето можеха да наблюдават, без да ги блъскат.
Ако нощта не се беше превърнала в сън, балната зала го гарантираше. Нишите с фонтани и катерливи лози преобръщаха света. Тежестта на стените от груб камък придаваха илюзия за тромп л'ой небе, което покриваше куполообразния таван.
— Роклята ви е чудесна! — Господин Камдън направи няколко крачки назад и я огледа. Нямаше нужда от огледало, за да знае, че изпълва прекрасно роклята — по лицето му се изписа наслада. — Отива на цветята. — Той посочи ваза с розови рози, които ги скриваха от погледите, един от стоте подобни букета в цвят от слонова кост до алено. Огромните палми и папратта около мраморните колони бяха в отговор на модните изисквания за зеленина вътре в къщата.
— Тук е като в джунгла — тя беше горда и смутена, нетърпелива да отклони вниманието му.
— Джунгла с ламперия, свалена от шато във Франция.
— Май камината им е достоен съперник на нашата — отбеляза Сара.
Господин Камдън я погледна.
— Камък от Карлайл и гравирано дърво. Струва ми се шест метра широка. Онази в трапезарията на Дакота Билдинг е нищо и никакви четири метра и половина. Извинявам се за това, госпожице Кътбърг.
— Така и трябва.
Дори да беше извикал истинското й име, пак нямаше да привлекат ничие внимание. Господин Камдън се пресегна за две чаши шампанско от подноса на преминаващ сервитьор и й подаде едната.
— Елате да разгледаме — той я поведе по коридор, който ги отдалечи от тълпата.
— Колко ли слуги са нужни, за да поддържат тази къща? — попита тя. Шампанското кипна в носа й и тя кихна.
— Малко по-малко от четиридесет, доколкото съм чувал — той спря пред една врата и я отвори.
Бяха в библиотека, най-внушителната, която Сара бе виждала някога. Стените бяха скрити зад полици с книги, три нива, опасани от тесни балкони. Камина от кървавочервен мрамор й напомни сурова пържола, прорязана от мазнина. Пристъпи по-близо, привлечена от фигурите, гравирани на полицата: десетки пухкави бебета, всяко сграбчило друго или в пристъп на гняв, или на съперничество.
— Какво е това?
Господин Камдън се приближи и въздъхна.
— Знам, ужасно е, нали?
— Аз бих казала, че херувимчета са по-подходящи за подобно грандиозно помещение — тя посочи декоративните панели на тавана. — Не и тези дяволски създания.