— Сега разбирате ли негодуванието ми? Да притежаваш толкова пари и да ги пилееш за простотии — обърна се към нея. — Затова искам да се отделя от Хардънбърг, да отворя своя фирма и да започна да променям света. Сграда след сграда! Повече никакво европейско влияние. Прави линии, които се извисяват към небето.
— Говорите за преобразяване на целия град, нали?
— Може би. Все някой трябва да се заеме.
Сара погледна витражите и порцелановите вази.
— Как знаете кое е наистина ценно, след като всичко е ценно?
Той се разсмя.
— Именно — маската прикриваше изражението му, но очите му сияеха от удоволствие.
Сара застина на място, когато дълбок глас откъм коридора прозвуча съвсем близо.
— Някой идва. Какво ще правим?
Господин Камдън стисна ръката й и я дръпна в ниша, отстрани на главната стая, така че да не се виждат.
Тя се опита да се отдръпне, но нямаше смисъл. Бяха хванати в капан.
Господин Камдън приближи уста до ухото й.
— Ще останем тук тихо. Сигурно идват да пушат и скоро ще си тръгнат.
Сара се дръпна колкото може по-навътре. В нишата имаше полици, но вместо книги в кожена подвързия, тук бяха подредени какви ли не артефакти. Древни ръкописи бяха поставени до блестящи мечове, хилеха им се гротескни пластики от чужбина. Ужасена да не би да събори нещо, Сара не смееше да помръдне.
Проскърцването на кожа, последвано от мирис на пура, разкри, че господин Камдън е бил прав. Мъжките гласове станаха по-силни.
— Те направо полудяха! — Човекът, който заговори, мърмореше сърдито и гърдите му свиреха. — Госпожа Ръдърфорд едва не е била прегазена онзи ден на Пето Авеню. Кочияшът ни трябвало да напердаши добре хлапето. Нямат никакъв усет тези улични деца.
— Ще ми се да можехме да ги натоварим на кораб и да ги пратим някъде — отвърна другият. — Те превръщат Ню Йорк Сити в опасно място.
— Какви благородни души — измърмори господин Камдън толкова тихо, че Сара едва го чу. Той взе един нож от полицата. Дългото острие бе с остър връх, а ръкохватката бе украсена с извивки от злато и сребро. — Сигурен съм, че хлапето с радост би докопало някой от тези, за да им даде да разберат. Поне аз бих направил така. Надути глупаци!
— Не бива да пипаме нищо — изрече с устни Сара.
Висок женски глас прекъсна тихия мъжки разговор.
— Господин Ръдърфорд, не можете да се криете тук. Няма начин.
Господин Камдън остави ножа и Сара се сгуши по-близо до него.
— Скъпа госпожо Ръдърфорд, трябваше да се сетя, че ще ни откриете.
Последва ново мърморене и мъжете излязоха — след тях остана зловонният мирис на пури.
Вече не си играеха да подиграват богатите, криеха се в библиотеката на господин Ръдърфорд, подслушваха, пипаха съкровищата му. Господин Камдън може и да имаше достъп до висшето общество благодарение на съпругата си, но Сара бе натрапница. Прояви се като глупачка, като дойде.
— Тръгнаха си.
Господин Камдън не помръдна.
— Чакайте малко, нека да се отдалечат — той вдигна ръка и докосна леко Сара по бузата.
Тя притаи дъх, прикована от стоманените му очи.
— Прелестна си, Сара.
Силата на жеста бе физическа, сякаш той я смаза в прегръдка. Макар тя да не притежаваше богатството и положението на останалите гости, на господин Камдън му беше все едно. Собственият му скромен произход означаваше, че я разбира по-добре от когото и да било друг. Той не я възприемаше като слугиня или икономка, а единствено като жена.
Докосна устните й с пръст.
— Трябва да се връщаме в Дакота Билдинг. Веднага.
* * *
Когато се върнаха, беше един след полунощ и в сградата беше тихо като в катедрала. Той настоя Сара да му направи компания на чаша шери. В хола свали наметалото от раменете й и го остави на близкия стол, докато наливаше напитките им. Тя нямаше никога вече да облече толкова прекрасна рокля. Колко много изкушения за толкова кратко време! След като слънцето изгрееше, тя щеше да се върне на работа и да се заеме с оплакванията на другите. Нощта обаче беше нейна.
Той се върна, подаде й чашата и двамата се настаниха на канапето.
— Може ли да те наричам Сара?
Тя кимна.
— Може.
— А ти ще ме наричаш ли Тио?
— Разбира се. Когато сме сами.
Той въздъхна.
— Знам, че и двамата не сме за това общество. Единствената причина скромен архитект да бъде допуснат на бал, е, че съпругата му има положение, докато ти си дъщеря на граф, а трябва да се промъкваш под измислено име.
— Нали не си забравил, че нито един от нас не се интересува от този начин на живот? Само колкото да му се присмиваме.