— Само че ме притеснява фактът, че се трудиш в този затвор и ръководиш хора като госпожа Хейнс и Фицрой. Заслужаваш много повече.
Тя се разсмя.
— Наричаш това затвор?
— Великолепен затвор.
— Всеки от нас си има свой великолепен затвор, дори кралицата.
— Сега се превръщаш във философ — той отпи от шерито си. — Знаеш ли кого ми напомняш тази вечер?
Тя поклати глава.
— Пепеляшка на бала, анонимна и красива.
— Ако е така, изглежда, съм се прибрала без две пантофки и без принц — интимността бе прекалена. — Моля те, трябва да си вървя. Не искам да те задържам повече.
Той стана и й подаде маската.
— Ще я задържиш ли за спомен?
— С удоволствие — тя приглади перата. — Благодаря, Тио.
Той пристъпи към нея.
Неочаквани спомени, нежелани, нахлуха в главата й. За езика на господин Ейнсуърт, ръцете му пълзят по нея, кръв.
Тя се стегна, несигурна какво да прави. Тио не помръдваше, чакаше, наблюдаваше я.
— Разкажи ми.
— Не мога — тъмнината, споменът за онова, което бе направила, почти я разплакаха.
Той се отдръпна и й подаде чашата шери. Тя отпи и се обърна към огъня, загледа се в пламъците.
— Аз ли направих нещо? — В гласа му прозвуча болка.
— Не. Разбира се, че не.
— Надявам се, разбираш, че те чувствам близка, че ми е много приятно да съм с теб. Извинявам се, ако съм те притеснил с близостта си.
— Не е това. Съвсем не е това — де да можеше да обясни.
— Какво тогава?
Тя заговори, отначало несигурна какво да разкрие.
— Когато бях млада, ме изпратиха да чиракувам при една шивачка. Госпожа Ейнсуърт беше ужасна и ни държеше да работим до късно през нощта, когато очите ти се напрягат от усилие да шиеш добре на светлината на свещта. Тя беше гадна, но съпругът й беше весел, мил. Той ни носеше бонбони, хвалеше работата ни. Не разбирах, че дебне другите момичета. Една по една ги издебваше сами. Тогава си мислех, че вниманието му означава, че съм специална.
— Била си младо момиче, невинно.
— Госпожата работеше над рокля за графинята — Сара подръпна полата си. — Тази рокля. Когато беше почти завършена ме накара да я пробвам, за да провери дължината. Той влезе, когато бях облечена в нея — тя премълча за погледа, който господин Ейнсуърт й отправи — на удоволствие и копнеж. Колко бе доволна от силата си. Не спомена пред Тио как същия следобед другите момичета я бяха предупредили за вниманието, което им оказва господин Ейнсуърт, за извратените неща, които ги е принуждавал да правят. Цветът на ученическия й флирт бе увехнал, заменен от срам и отвращение. И от ярост.
— Късно същата вечер тя ме накара да довърша подгъва. Не чух как господин Ейнсуърт се промъкна зад мен.
Тио поклати глава.
— Наведе се над мен, подпрял се с една ръка на масата, и зашепна ужасни неща, докато се притискаше в гърба ми. За момент застинах, но след това направих нещо ужасно — тя си пое дълбоко дъх, спомнила си студенината на метала върху пръстите. — Грабнах ножицата и я забих в ръката му.
— След това какво стана? — Тио я обърна към себе си, но тя все още не намираше сили да го погледне в очите. Вдъхна аромат на портокал и дим.
— Изтичах на горния етаж, все още стиснала роклята, събрах си багажа и избягах в Лондон. Намерих си работа като прислужница на едно ужасно място, мърлява странноприемница.
— Господи, Сара! Какво си преживяла! Какво си постигнала! — Той вдигна брадичката й и я погледна. — Разбирам напълно. Аз щях да направя същото с пастрока си.
— Наистина ли?
— Една година, за рождения ден на мама, бях направил тетрадка със скици за нея. Бяха рисунки на замъци и къщи, една на нея в красива рокля, подобна на тази, в която си облечена ти, въпреки че тя никога не е притежавала подобна рокля. Мама се навеждаше над всяка страница, прокарваше пръсти по линиите, сякаш бяха брайлова азбука. Това обаче вбесяваше пастрока ми. Той настоя тя да хвърли тетрадката в огъня. Знаеше, че по този начин ще прекърши духа й, също и моя. Щом видях задоволството в очите му, когато тя я предаде на пламъците, ми се прииска да имам револвер. Щях да го застрелям в лицето — той потри очи, сякаш се опитваше да заличи спомена. — Извинявай.
— Защо? — Тя искаше той да продължи да разказва, да усети по-дълго агонията от близостта.
— Не мога да се откъсна от теб. Ако се случи нещо странно с някой от обитателите или работниците, да знаеш, че ти си човекът, с когото искам да го споделя, при това веднага. Притеснявам се, че съм прекалил, а се опитвах неведнъж да се отдръпна.
— Разбирам. Постъпил си правилно.
— Не искам да ме възприемаш като господин Ейнсуърт, но Сара… Вече не искам да постъпвам правилно.