Тя, не той, започна целувката. Копринената рокля се смъкна от раменете й като розови венчелистчета по време на знойно лято и с нея си отидоха мъчителните спомени за господин Ейнсуърт. След това Тио я прегърна внимателно, нежно, пред камината.
Сара се отпусна, потъна в сенките на Дакота Билдинг, отпусна се между дебелите стени, които заглушаваха всички звуци и страхове.
* * *
— Госпожа Камдън е тук!
Дейзи влетя в офиса на Сара с поруменели бузи. Сара не беше спала предишната вечер, на зазоряване се промъкна в стаята си от апартамента на Тио, стиснала в ръка маската с паунови пера. Може би не чу правилно.
— Моля?
— Съпругата и децата на господин Камдън пристигнаха. В момента отиват към апартамента и госпожа Камдън каза, че иска да ви види незабавно.
— Но тя трябваше да пристигне следващия вторник, нали така? — Въпросът беше глупав и не променяше факта, че жената вече е в Дакота Билдинг, но Сара трябваше да спечели време, за да осмисли тази нова информация.
— Знам, но вече е тук. Децата са очарователни, облечени еднакво. Ще направя същото, когато имам деца.
— Отивам веднага. Междувременно повикай прислужниците от етажа, за да разопаковат багажа им.
Неочакваното напрежение в гласа й стресна Дейзи.
— Добре, госпожо.
След като момичето затвори вратата, Сара стана и отиде до прозореца. Какво се надяваше да види? Как Тио идва към нея, готов да я поеме в ръцете си и да й каже, че я обича ли? Не, разбира се. Това беше кратък сън, когато двамата избягаха в друг свят, сътворен от показната красота на хората и обстановката на бала. Сега всичко бе приключило.
Прииска й се да се скрие в стаята си и да заспи. Да спи, докато минат години и Тио вече не живее тук, а тя може да си върши задълженията, без да се надява, че няма да се натъкне на него на някой ъгъл.
В апартамента на Тио цареше трескаво оживление, носачите пренасяха сандъци, прислужниците се стрелкаха наоколо като ято гъски с бели шапчици. Тя се поколеба във фоайето, подпряна с една ръка на камината, заслуша се. Женски глас с мелодично английско произношение се носеше над останалите.
— Емили, сигурна съм, че куклата ти е някъде тук. Прояви търпение и ще я намерим.
Сара пристъпи напред. В хола бе застанала жената от онзи ден в хотел „Лангъм“. Косата й падаше на съвършени руси вълни, тя беше в тъмносиня карирана рокля за пътуване. Сара не можеше да отрече, че жената е красива. Светлата кожа и коса би трябвало да я обезличат, но тя имаше златистозелени очи с невероятни мигли, толкова черни, сякаш бяха на друг човек. Нямаше съмнение, че Тио е бил омагьосан още първия път, когато я е видял. Тя бе истинска мечта за всеки художник.
Беше застанала права в средата на стаята и говореше на момиче, в което Сара разпозна по-голямата й дъщеря. Момичето беше брюнетка, приличаше на Тио.
— Госпожо Камдън — гласът на Сара неочаквано стана писклив. Тя прочисти гърлото си. — Аз съм госпожа Смайт, лейди мениджър.
— Точно така. Запознахме се в Лондон.
— Да.
Тя пристъпи напред и подаде облечена в ръкавица ръка.
— Вие спасихте дъщеря ми Лула, а аз така и не успях да ви благодаря както подобава. За щастие, господин Камдън настоя да дойдете чак в Америка с нас, така че най-сетне мога да го сторя.
Сара остана на място. Беше забравила колко изразителен е английският. С лека промяна на тона лесно можеше да се отправи обвинение или пък да се зареди със сарказъм. Още през първата седмица в Дакота Сара осъзна, че американците не разбират подтекста в зависимост от интонацията й. Трябваше да им се каже какво точно е нужно, както и неотложно. Не можеше да зависи от фрази като: „Искрено се надявам да дойдете навреме за работа“.
В думите на госпожа Камдън долови нещо. Дали не беше предупреждение? Или пък си въобразяваше?
— Няма нужда да ми благодарите.
— И без това имаме трудности с настаняването. Леглата в детската трябва да се разместят. Не ми харесва как са разположени.
— Разбира се.
— Мини!
Тио влезе в стаята, но спря, когато забеляза Сара. За момент двамата останаха напълно неподвижни, впили поглед един в друг, преди малкото момиченце да се втурне към него.
— Папа!
Тио коленичи и я пое в ръце.
— Милинката ми Емили, каква неочаквана радост! — Вдигна поглед към съпругата си. — Пристигате по-рано.
— Разбира се. Морето беше благосклонно — тя посочи Сара. — Тъкмо давах нареждания на госпожа Смайт. Това е всичко засега, госпожо Смайт.
— Разбира се — Сара изгаряше от срам.
— Чакайте.
Гласът на Тио я спря.
— Госпожо Смайт, благодаря ви за помощта.