Тя не срещна погледа му.
— Пак заповядайте.
— Куклата ми! — Емили сграбчи ръкава на баща си. — Няма я, а мама не иска да направи нищо.
— Достатъчно — умората в гласа на госпожа Камдън напомни на Сара за нейния първи ден в Ню Йорк Сити и изпита съчувствие. — Прислужниците са заети да разопаковат багажа, но съм сигурна, че госпожа Смайт ще ти помогне.
Съчувствието се стопи.
— Госпожа Смайт има други задължения, с които трябва да се занимава — отвърна Тио.
За момент Сара остана безмълвна, докато момиченцето не й отправи срамежлива усмивка.
— Може ли, моля ви — обърна се към нея малката.
— Разбира се.
Докато Сара извеждаше детето от хола, тя чу какво казва госпожа Камдън на Тио.
— Мислех, че апартаментът ни ще бъде в много по-добро състояние. Стаите са в ужасен вид.
— Работя, Мини.
Жената не отговори. Представи си ги как се прегръщат и целуват. Тя все още усещаше вкуса на неговите устни по своите.
Сара и Емили търсиха куклата не повече от две минути и я откриха заклещена между шкаф и стената. Близнаците Лула и Лутър скоро дойдоха при тях. Лула, момиченцето, което Сара беше спасила онзи ден, който й се струваше безкрайно далечен, приближи до Сара, подръпна полата й и затича обратно при брат си с хитра усмивка. Дете с дух, реши Сара. Твърде дръзка, което обясняваше нещастието, което едва не я сполетя в Лондон. Момченцето имаше красиви руси къдрици, също като сестра си. То стоеше малко настрани, несигурно как да постъпи.
След като откри куклата на Емили, Сара си тръгна и затвори вратата на апартамента с шумно щракване. Зарече се от сега нататък да се държи далече от семейството.
— Сара.
Тио я чакаше в коридора.
— Много съжалявам, че не ни остана нито една минута заедно. Исках да се извиня.
Тя го погледна.
— Няма нужда. Така е по-добре.
— Но снощи…
— Да не говорим за това — плач на дете се понесе иззад вратата. — Трябва да се върнеш при семейството си.
Вместо да чака асансьора, Сара тръгна по стълбите, като внимаваше стъпките й да звучат равномерно, въпреки че най-голямото й желание беше да се втурне като обезумяла далече от мъжа, към когато се бе стремила през изминалия месец.
Същата вечер й се искаше да изяде вечерята си сама в трапезарията на персонала, но Дейзи и госпожа Хейнс й помахаха да отиде на тяхната маса, където седяха заедно с млада жена с празен поглед и кестенява коса.
— Това е госпожа Хъникът, бавачката на семейство Камдън — представи я Дейзи.
Сара кимна отривисто на момичето.
— Моля ви, уведомете ме, ако семейството има нужда от нещо, докато се настаняват.
— Разбира се. Засега всичко изглежда спокойно. Въпреки че никога не се знае какво може да изскочи — очите й, макар и приятни, бяха близко разположени.
— Отдавна ли работите за семейството? — попита госпожа Хейнс, докато набождаше картоф с вилицата.
— Поех работата през лятото, след като освободиха предишната бавачка.
— Децата ми се струват очарователни — Дейзи се подпря на лакът на масата и се заигра с немирна къдрица.
— Доста са буйни — усмихна й се мило госпожа Хъникът. — Да ви кажа, истинска благодат е, че господин Камдън е тук, за да им даде да разберат какво е дисциплина.
— Той е доста зает с работата си.
Сара нямаше намерение да привлича вниманието към себе си. Госпожа Хейнс наклони любопитно глава.
— Въпреки че Дакота Билдинг вече е открита, той е започнал работа над следващия проект на господин Хардънбърг. Съветвам ви да обръщате повече внимание на малката Лула. Тя притежава повече безразсъдна смелост от момичетата на нейната възраст.
Бавачката кимна.
— Съгласна съм. Невероятен дух.
— Какво представлява госпожа Камдън? — попита Дейзи.
Сара трябваше да я спре да разпитва, но самата тя искаше да чуе отговора. Отпи от чая си в опит да преглътне по-лесно боба. Трябваше да си поговори с готвачката, тъй като вечерите на персонала нямаха нищо общо с вкуснотиите от пикника. Сара прибави и това към списъка с утрешните задачи.
Госпожа Хъникът размаха вилицата, очарована, че има слушатели.
— Тиха жена, често си лежи, защото е болна от нещо. Жалко, защото има великолепни рокли. Не знам дали ще може да вирее тук, в пустошта. Чух, че пътуването до града било цяла вечност.
— Градът постепенно се изтегля на север — не се сдържа да вметне Сара. — Има величествени къщи по Пето Авеню и останалите улици с номера около петдесет и казват, че щели да строят и около парка. Ние обаче сме първата.
— Няма да е достатъчно скоро за мен — обади се Дейзи. — Чухте ли за снощния бал с маски у семейство Ръдърфорд?
— Не, какво? — Госпожа Хъникът едва не скочи от мястото си. Дейзи си беше намерила сродна душа, когато ставаше въпрос за мечти.