— Познавате добре хотела.
— Точно така.
— Господин Бърмингам каза, че сте изключително способна.
Значи господин Камдън беше разпитвал за нея.
— Много е любезен.
— Сградата е огромна, говоря за хотел „Лангъм“. Красива постройка.
— Да — американците са наистина странни. Той май никак не бързаше да се върне при семейството си. Ами ако господин Бърмингам го беше изпратил, за да я подложи на тест? — За мен е истинско удоволствие да работя тук.
— В този хотел е монтиран първият хидравличен асансьор в Англия. Знаехте ли този факт?
Може пък да е от мъжете, които колекционират факти и обичат да се перчат с познанията си. Тя кимна.
Господин Камдън се усмихна.
— Не спирам да говоря, моля да ме извините. Просто исках да намеря начин, за да ви благодаря.
— Няма нужда. Персоналът на хотела прави всичко по силите си за своите гости.
— Вие сте направили нещо повече. Надявам се, не сте се наранили.
— Съвсем не.
Една от перачките надникна в стаята, но отскочи, когато забеляза господин Камдън.
— Извинете, госпожо Смайт. Ще дойда по-късно.
— Всичко е наред, Едуина.
— Майка ми се казваше Едуина — господин Камдън се завъртя и й се усмихна. Лицето му грейна от удоволствие. — Едуина, може ли да те помолим да ни донесеш чай?
Очевидно имаше намерение да поостане. Защо точно, тя така и не можа да се досети. Едуина се обърна към Сара. В очите й се беше загнездила същата лека тревога, която се забелязваше в очите на Сара, но Сара се овладя.
— Да, Едуина, благодаря.
Момичето хукна нанякъде и господин Камдън се обърна към Сара.
— Надявам се, не ви задържам.
— Ни най-малко. Няма нужда повече да споменавате инцидента. Всичко е наред, както се казва.
— Позволете да ви попитам за произхода и квалификацията ви.
— Не съм сигурна, че е необходимо, господин Камдън.
Той се изчерви. Тя нямаше намерение да го поставя в неудобно положение, просто искаше да насочи разговора в друга посока. Колко лесно обаче поруменя той, също като ученик. Малко объркан, гостът наведе глава и заекна.
— В професионално отношение, разбира се. Интересувам се как се управлява този огромен хотел.
— Уверявам ви, че рядко се случват инциденти като днешния. През повечето време работи като добре смазана машина — това беше един от любимите изрази на господин Бърмингам. Тя не го харесваше, тъй като превръщаше персонала, хора от плът и кръв, в части на машина, но не беше сигурна как да поддържа разговора с господин Камдън.
— Сигурно. Кой според вас е най-големият проблем, с който се сблъскват хората от персонала?
Тя се замисли.
— Ние сме първокласен хотел, господин Камдън. Стараем се да задоволим всички прищевки на гостите. Понякога е доста сложно, тъй като процентът на новопостъпили и напуснали кадри е висок.
— Много ли гости водят своя прислуга?
— Разбира се. Но и техните стаи трябва да бъдат чистени и оправяни. Камериерките на дамите и камериерите на господата имат своя роля, различна от онова, което предлага хотелът.
— Преди това работили ли сте като обслужващ персонал?
— Не, но мама беше икономка на граф. Преди това чиракувах при една шивачка.
— Значи сте работили в сферата на услугите.
Изобщо не трябваше да казва толкова много за миналото си. Само че нещо в държанието на този човек я караше да говори повече, отколкото беше прилично. А сега изпадна в неудобно положение.
Донесоха чая и Сара остана доволна, че ги прекъсват. Дотук с непрестанните въпроси на господин Камдън. Щеше да преобърне нещата и отново да овладее положението. Докато наливаше чая, го попита за работата му. Американците, изглежда, обичаха да разказват за постиженията си.
Той не пропусна случая.
— Участвам в изграждането на жилищен блок в Ню Йорк Сити.
— Архитект ли сте?
Той грейна.
— Да. Работя за великия Хенри Хардънбърг.
Сара поклати глава.
— За съжаление, не съм чувала това име.
— Той завладя Ню Йорк Сити с един замах. Създал е сграда, в която най-добрите семейства ще могат да живеят елегантно, уединено и ще се възползват от услуги като пране и поддръжка. Дори имаме шивач и пекар сред персонала. Както разбирате, силно се интересувам от вътрешната уредба на места като „Лангъм“. Кой върти колелото и как.
Това обясняваше всичко. Тя отпусна рамене и му отправи топла усмивка, облекчена, че господин Бърмингам не стои зад този разпит.
— Проектът ми се струва грандиозен.
— Сградата „Дакота“, така се нарича, ще промени начина, по който живее висшата класа в града. Сега елитът на Ню Йорк живее в къщи като вашите, с по едно семейство в къща. Идеята да се ползва общо пространство и удобства с други, както е при французите, се смята за неудобство.