— Пише всичко в следобедния вестник. Имало е над хиляда гости, но някой откраднал някакво съкровище.
Госпожа Хейнс изсумтя.
— Съкровище ли? Какво съкровище?
Дейзи се огледа и сниши глас, нетърпелива да разкаже за интригата.
— Тази сутрин открили, че от библиотеката на господин Ръдърфорд липсва ценен нож. Струвал хиляди долари. Бил от Тибет.
Споменът за дръжката в злато и сребро изникна в ума на Сара. Та тя беше на по-малко от трийсет сантиметра от него. Ами ако Тио си помисли, че тя го е взела?
Дояде храната в чинията си и изпрати носач със запечатана бележка до Тио, в която го молеше да се срещнат на покрива в осем.
Докато крачеше и го чакаше, осъзна колко глупаво постъпва. Отчаяно й се искаше да има шанс да поговори с него, и използва ножа за извинение. Канеше се да хукне надолу, когато той се появи.
Тио се огледа, след това пристъпи към нея и я прегърна. Точно това искаше тя повече от всичко на света. Той да я прегърне за последен път.
— Мила моя, много се извинявам, че не ни остана време да поговорим. Канех се да дойда при теб, когато получих бележката — дръпна я към един ъгъл, където се издигаше комин, и я облегна на тухлите. Ръката му се спусна по бузата до брадичката и той я задържа с палец и показалец. — Това ми харесва. Това искам.
След това я целуна, дълго, сладко, галеше я нежно с език и тя усети как всичко в нея се преобръща.
Тя отпусна глава на рамото му. Хладният въздух докосваше лицето й, но тя не искаше да слезе долу.
— Ти разбра ли, че снощи нещо е изчезнало от библиотеката на семейство Ръдърфорд?
Тио отметна глава назад и се разсмя.
— Ти ли си била? Трябва ли да те претърся за контрабанда?
— Било е взето точно от мястото, където стояхме.
— Вероятно е някой от слугите. Както и да е, не бих взел нож.
— Наистина ли? А какво би задигнал?
— Някоя от фантастичните книги от Средните векове. Ще има с какво да се забавлявам, докато полицията ме открие.
Никога досега тя не беше разговаряла с такава лекота, толкова открито с друг човек и я болеше, че разговорът ще приключи. Нямаше обаче начин да продължат, защото семейството му беше съвсем наблизо. Той беше женен. Имаше три прекрасни деца. Не можеше да рискува щастието им.
— Извадихме късмет, че не ни хванаха заедно, Тио — гласът й прозвуча по-остро, отколкото предполагаше, че е възможно. — Трябва да продължим живота си. Госпожа Камдън и децата ти са вече тук. Не можем да продължаваме по този начин.
Той въздъхна и потри ръце. Вятърът се усили и Тео вдигна реверите на сакото си.
— Съжалявам, Сара. Ти си целият свят за мен. Беше огромна помощ във всяко отношение. Искам да знаеш, че съм влюбен в теб.
— Достатъчно — тя си спомни как майка й беше вкаменила сърцето си. Сега бе неин ред. Въпреки че беше много трудно. Двамата бяха влюбени и щяха да работят заедно. — Повече няма да говорим по този въпрос. Довиждане, Тио.
Тя повдигна леко полата си, която, изглежда, си имаше собствено мнение и се беше усукала около краката на Тио, след това се отдалечи.
Четиринадесета глава
Ню Йорк Сити, декември 1884 г.
Как само й се искаше на Сара да притежава повече решителност. В месеца след срещата на покрива Сара не позволи на Тио нито да я целува, нито да направи нещо друго неприлично, но начинът, по който докосваше леко ръката й, когато се разминаваха в коридорите, беше достатъчен, за да разпали мечтите й нощем. Тя беше убедена, че няма намерение да я накара да се чувства виновна, просто искаше да й покаже, че мисли за нея, че единствената им нощ заедно е нещо, което и двамата ценят.
Тя не отричаше, че има случаи, когато поглеждаше през прозореца на офиса си и го виждаше във вътрешния двор, докато разговаря с други обитатели на сградата, и решаваше, че е време да провери дали новият носач е прилично облечен. По няколко пъти в седмицата Тио се отбиваше при нея или сядаше срещу нея за по пет минути, за да я разпита за съседите и отговорите й бяха спокойни, тихи, защото знаеше, че Дейзи и госпожа Хейнс могат да чуят всичко.
Сега, докато стоеше на прозореца в офиса си, Сара наблюдаваше как семейство Камдън тръгват на парти, децата с еднакви кадифени костюмчета, госпожа Камдън в бледосиня копринена рокля с дантела в екрю. В сравнение с нея Сара изглеждаше неподдържана и натруфена стара мома. Тя пъхна розовата копринена рокля и маската с пера от паун в сандъка си още в деня след бала, за да не ги вижда. Никога повече нямаше да ги облече.
След като каретата им мина под арката, Сара си сложи вълнената наметка, за да се разходи до града. Трябваше да купи коледна украса за огромния бор, който Фицрой беше поставил в трапезарията. Трябваха им венци и разни подобни глупости. Настроението й беше много мрачно.