Дейзи поговори кратко с момче на около четиринайсет с черна коса и сини очи, с мрачно стисната уста, а след това хлътна в тъмна стая отстрани на хола. Сара погледна останалите братя и сестри, пръснати в стаята. Бяха на възраст между две и осем и въпреки мръсотията тук изглеждаха чисти и добре нахранени.
Сара не можеше да каже нищо на тези деца, за да им помогне, затова мълчеше и се дръпна да седне на разклатен плетен стол в ъгъла. Те също мълчаха, най-малкото подсмърчаше непрекъснато. Дейзи излезе от стаята придружена от лекар с неподдържана брада и гуреливи очи. Той почти не погледна групата и прекрачи през вратата, излезе сам.
— Как е тя? — попита едно от по-малките момчета.
Дейзи не отговори. Сара я последва в тъмната стаичка.
— Лекарят каза, че били дробовете — Дейзи посочи фигурата на леглото, завита с юрган. — Отишла си е.
Сара си пое дълбоко въздух. Не очакваше подобно нещо, не бе сигурна нито какво да каже, нито какво да направи.
— Моите съболезнования. Баща ти тук ли е?
Дейзи поклати глава.
— Замина преди няколко години. Никой не знае къде е избягал. Мама ни издържаше с шиене, а и моята заплата беше от помощ — Сара долови шока в спокойните думи на момичето. Толкова много братя и сестри, за които да се грижи.
— Ще успеете ли да задържите апартамента, за да останат децата тук?
Дейзи се огледа, сякаш виждаше стаята за пръв път.
— Не знам как ще плащаме за него. Мама искаше да имам по-добър живот, а ето какво стана. Само че не мога да си го позволя.
Съжалението и болката в гласа й трогнаха Сара.
— Мама направи същото. Изпрати ме далече, за да се издигна. Пътят ти тепърва започва. Майка ти сигурно е била много горда с теб.
Момчето с черната коса влезе в стаята.
— Мъртва е, нали?
Дейзи не отговори. Отговорът беше очевиден.
— Няма да се справим, не и без онова, което тя изкарваше — каза момчето.
Обсъждането на подобни ежедневни проблеми над мъртвото тяло на майка им може и да изглеждаше неприлично, но Сара знаеше, че оцеляването на семейството е заложено на карта.
Дейзи изпъна юргана, сякаш завиваше дете.
— Ще се справим. Винаги сме успявали.
— Ще си намеря друга работа.
Дейзи поклати глава.
— Ти си най-обикновено конярче, Шеймъс. Какво друго можеш да правиш? Да станеш камериер на някой господин ли? Каквото и да направиш, няма да е като шиенето на мама.
— Тогава прибери се и започни ти да шиеш. Какво ще кажеш? — вирна брадичка той.
— По-разумно е ти да го направиш.
— Няма да върша женска работа. Стига глупости! — В думите му прозвуча острота, сякаш той пренасочваше мъката си в ярост. — Няма да си стоя у дома. Не е редно. Аз съм мъжът.
На Сара не й беше приятно да се дърлят така.
— Трябва да има начин да се справите.
Шеймъс я посочи с пръст.
— Коя е тази?
— Тя отговаря за мен, шеф ми е — обясни Дейзи. — Остави я на мира.
Той излезе, като бълваше порой от ругатни. По бузите на Дейзи се застинаха сълзи, погледът й не се откъсваше от тялото на майка й в леглото.
— Шеймъс й беше любимецът. След малко ще се успокои.
Какви трудности!
— Ще поговоря с господин Дъглас, да видим дали не може да пренареди графика ти така, че да се прибираш два пъти в седмицата вместо веднъж.
Дейзи вдигна поглед и устните й се разтрепериха.
— Ще го направите ли за мен?
— Разбира се.
Сара остави Дейзи и братята й да скърбят, след като каза на момичето да използва колкото време й е нужно за погребението. Щом излезе на улицата сред шума и мръсотията, думите й към момичето й се сториха глупави, банални. Нямаше никакви гаранции. Каза си, че персоналът в Дакота Билдинг се бе превърнал в нейно семейство през последните два месеца. Сара бе поела ролята на мъдрата по-голяма сестра, докато Дейзи беше дръзко младо момиче, отчасти заради огромното място, на което работеха, но също така защото нямаше по-стари, които да изтъкват, че нещата „стоят така или иначе“. Докато в „Лангъм“ тя се държеше далече от личния живот на персонала, тук животът на Дейзи имаше истинско значение за нея.
Сара щеше да се опита да помогне. Бе най-малкото, което можеше да направи.
* * *
Сара вдигна поглед от ведомостта, над която стоеше приведена вече пет минути. Господи Дъглас идваше всеки вторник като по часовник, за да прегледа книгите и заемаше мястото й зад бюрото, караше я да чака, докато проверяваше по няколко пъти цифрите, и единственият звук в стаята бе тихото просвирване, когато дишаше. Тя трябваше да бъде подготвена, но тази сутрин прекъсванията нямаха край. Носачите бяха поръсили с борови иглички навсякъде, докато вадеха коледните дървета от апартаментите на наемателите. Господин Бейтс на седмия етаж бе пуснал официално оплакване заради неспирните политически брътвежи на бръснаря, а госпожа Уесткот настояваше готвачката да сервира пандишпанова торта с крем с чая, въпреки че не беше включена в дневното меню.