Стомахът на Сара все още й създаваше проблеми и обсъждането на тортата не помогна особено, дори след като отпи глътка от бутилката с горчивка на доктор Уокър. Красивото морскосиньо стъкло прикриваше гадния вкус, но госпожа Хейнс, която й го препоръча, след като преди седмица се поинтересува как е Сара със здравето, я увери, че това било еликсир, който ще оправи лошото й храносмилане. Сара пиеше предписаната доза всеки ден, готова на всичко, за да намали позивите на гадене.
От онзи ужасен момент в железницата тя отказваше да се замисля над възможността да е бременна. Времето беше станало ужасно, целият персонал бе болен от нещо. Сигурно затова и на нея й беше лошо, затова се чувстваше толкова отпаднала.
— Нося фактурите от деня за подпис и одобрение, госпожо Смайт — Дейзи ги постави на бюрото й и зачака мълчаливо, докато Сара ги подписваше.
Господин Дъглас отказа молбата на Сара да повишат заплатата на Дейзи и й даде само още един допълнителен свободен ден на месец, за огромно съжаление на Сара. Тя се почувства ужасно, че е дала надежда на момичето, и търпеше намусеното му изражение през трите седмици след смъртта на майка й. Засега най-лошото не се беше случило и семейството все още живееше в апартамента в Ийст Сайд.
Когато подаде обратно фактурите, Сара забеляза, че момичето носи кофа и парцал.
— Какво е това, Дейзи?
Преди Дейзи да отговори, застоялият мирис на риба нахлу в носа на Сара. Без предупреждение препечената филия, която беше яла на закуска, заплаши да излезе и Сара даде знак на момичето да затвори бързо вратата. Дейзи скочи и със смес от облекчение и ужас Сара повърна в кошчето за хартия до бюрото. Сви се на пода, подпряла гръб о шкафовете.
— Господи, о, господи! — Това бе единственото, което успя да изрече. Беше съсипана, напълно съсипана.
Дейзи й подаде кърпичка.
— Какво не е наред?
— Заради кофата с риба е. Изнеси я.
Дейзи го направи и затвори бързо вратата, а след това коленичи до Сара.
— Фицрой ме помоли да я отнеса на готвачката. Много се извинявам.
— Вината не е твоя.
— Лошо ли ви е?
— Не. Всъщност не знам.
Дейзи се поколеба, преди да отговори.
— Не се притеснявайте, скоро ще се оправите. Виждала съм същото и преди.
Паникьосаната Сара вдигна очи. Дейзи знаеше.
— Няма да кажа. Мама имаше същите симптоми с всяко дете — тя кимна тържествено. — Тайната ви е в безопасност. Бяхте толкова добра с мен, когато мама почина. Искам да ви помогна.
Дейзи гледаше насърчително Сара. Макар да беше още момиче, тя бе видяла много бебета да се раждат и умират. Досега в живота на Сара нямаше близки приятелства, освен Тио и за момент завидя на момичето за познанията му. Щеше ли да сбърка, ако й се довери?
— Ти си дете, Дейзи, няма нужда да те обременявам с ужасното си деяние.
— Господин Камдън, нали?
Сара притисна кърпичката към устните си и се опита да запази погледа си безизразен.
— Забелязах как ви наблюдава. Той ви обича — прекарваха толкова много време заедно, че момичето, разбира се, беше забелязало. Сара се бе проявила като глупачка, като си мислеше, че ще скрие.
— Той е женен.
— Но вие носите неговото бебе — въздъхна Дейзи.
Момичето виждаше единствено романтичната страна.
— Никога не бива да узнава — Сара стисна китката на Дейзи. — Не бива да му казваш.
— Разбира се, че няма — думите й звучаха искрено и накараха Сара да заплаче горчиво.
— Не знам какво да правя. Не мога да родя дете. Ще изгубя всичко.
— Познавам човек, който може да помогне. В града има жена, която знае какво да прави.
Сара бе чувала за подобни неща, разбира се. Освен това знаеше, че са безкрайно опасни и невинаги се получава. Само че работата й беше заложена на карта — щяха да я уволнят, ако започнеше да й личи.
— Как ще стане?
Дейзи я погали по ръката.
— Ще разпитам за нея и ще ви кажа.
— Не съм сигурна дали е правилно.
— Разбира се, че е правилно. Да не би да имате друг избор?