Най-отгоре беше поставена старинна рокля в тъмносиньо каре. Дантелата на деколтето беше пожълтяла, но силният мирис на нафталин издаваше, че най-неприятните завоеватели са били прогонени. Бейли вдигна роклята и я приближи до себе си. Подгъвът стигаше до глезените й, но талията беше нелепо тясна. Остави я настрани и продължи да рови в сандъка. Чифт затворени кожени обувки в черно, дори и днес на мода. Четири корсета и два чифта гащи, които бяха придобили цвета на мътен чай след оригиналното бяло, но все още недокоснати. Бръкна по-дълбоко, за да открие нещо, което да й подскаже в кой апартамент е бил сандъкът.
Бейли го затвори и от капака се вдигна облак прах, когато забеляза инициалите М.К.К., гравирани в златно. Нямаше нито друг етикет, нито табела.
На втория сандък пишеше Т. Дж. К.
Това вече беше нещо. Тиодор Камдън, сигурно беше негов. А съпругата му се е казвала Мини. Каква беше вероятността други обитатели да са имали същите инициали?
Ако тези вещи; много от които бяха в добро състояние, имаха някаква стойност, Мелинда може би щеше да иска да ги продаде и да даде комисиона на Бейли. Очевидно сандъците бяха престояли тук десетилетия. Ренцо сигурно с радост щеше да се отърве от тях.
Сандъкът с инициали Т. Дж. К., за съжаление, беше заключен. Трябваше да намери ключ, за да го отвори. Последният сандък не беше от същата шагренирана кожа, а кафяв и очукан. Инициалите, гравирани отгоре, бяха в черно, не в златно. С. Дж. С.
Беше заключен, но тя успя да го отвори. Вътре имаше рокли от същия период, но по-грозни. Всичките бяха в нюанси на кафявото и сивото, някои от толкова груби материи, че Бейли настръхна само като ги гледаше. Почти на дъното попадна на копринена вечерна рокля в опушено розово и сред гънките й бе пъхната маска с пера от паун.
Извади моряшко костюмче за бебе. Беше старинно, почти като рокличка, и малка синя вратовръзка, която почти не беше избеляла. Имаше и два копринени шала в различни нюанси на синьото. Ако не миришеха на старо, Бейли щеше да се изкуши да ги вземе.
Намери пъхнато в един ъгъл нежно стъклено шишенце с цвета на морето с надпис „Горчивка на доктор Уокър“. Тя го отдели. Не беше ценно, но щеше да събужда усмивката й всеки път, когато го види на перваза на прозореца си.
Под всичко това се намираше имиграционна книжка на някоя Сара Джейн Смайт от Фишбърн, Англия. На нея пишеше датата, на която бе пристигнала в Ню Йорк: септември 1884 г. Докато Бейли я разлистваше — нямаше нищо друго, — изпадна снимка.
Жена с гъста тъмна коса и оскъдна усмивка бе застанала пред две момиченца и момче, поела на ръце бебе със същото моряшко костюмче, като онова в сандъка. Бебето бе размърдало глава по време на снимката, както и едно от момиченцата, затова образите им бяха неясни, като на призраци. Зад тях се виждаше нещо като лодка.
Типична снимка от края на XIX век. Нямаше и следа от смях, нито от оживление. Това обаче й харесваше повече от изкуствените, озъбени усмивки, които излизаха от полароидите, защото за Бейли те показваха истинската същност на обектите, не усмихната маска.
Вратата към склада се тресна и звукът отекна в циментовите стени като изстрел. Бейли скочи на крака, все още стиснала снимката в ръка. Остана като закована на място, докато се питаше какво се случи току-що.
— Ехо?
Отговор не последва. Кенет й беше разказал за призраците на Дакота Билдинг, докато пиеха чай, а тапетаджията вземаше мерките в банята. Единият беше на зловещо малко момиченце, което подхвърля червена топка и било смятано за лош знак, предвестник на смърт. Електротехник, работил в мазето през 30-те години, видял призрак във фрак, с обърната якичка и очила. Носел се слух, че това бил Едуард Кларк — мъжът, построил Дакота Билдинг, починал, преди да види сградата завършена.
Бейли не вярваше в призраци, не повярва и на разказа на Кенет за призрачно присъствие. Нямаше начин вратата да се хлопне сама, просто така. Някой сигурно е минал покрай нея и я е блъснал, защото не я е видял вътре.
Тя пъхна снимката в задния си джоб и пристъпи напред, за да я отвори, но когато посегна към бравата, чу, че приближават тежки стъпки. Който я беше блъснал, се връщаше.
Бравата се раздвижи. Тя се отдръпна несигурно назад.
— Какво, по дяволите, става?
На вратата беше застанал Ренцо. Изгледа я дълго, след това прихна.
— Изглеждаш така, сякаш си готова за битка.
Несъзнателно тя беше вдигнала юмруци като глупачка. Историите на Кенет за призраци я бяха напрегнали. Бейли отпусна ръце и се изправи сковано.
— Уплаши ме. Вратата се хлопна сама.
— Я! Това е странно. Извинявай, не исках да те плаша.