Бейли пъхна ръце в джобовете на дънките.
— Просто се стреснах.
— Какво правиш в мазето?
— Разчиствам място за работниците, разглеждам какво има.
Той съвсем не се ядоса, че тя рови.
— Откри ли нещо интересно?
Тя посочи сандъците.
— Мисля, че двата черни са били на Тиодор Камдън и съпругата му. Другият, с инициали С. Дж. С. са били на жена на име Сара Джейн Смайт, която е пристигнала тук през 1884 г. В този са официалните й документи, имиграционната книжка.
Ренцо беше в избелели дънки „Ливайс“, смъкнати ниско на ханша, и кафява тениска. Прокара ръка през косата си.
— Така. Сара Смайт. През онази година е била открита Дакота Билдинг.
— Какво се е случило след това?
— Не знаеш ли?
Бейли поклати глава.
— Ела с мен.
Ренцо я поведе по коридора към офиса си, където порови в огромна библиотека и извади стар албум, от онези с черна хартия и малки триъгълничета, в които да се пъхнат ъглите на снимките. Беше покрит с тънък слой прах. Ренцо извади парцал от задния си джоб и избърса албума, преди да го отвори.
— Това е книга с изрезки за Дакота Билдинг от времето, когато сградата е била построена. Предава се от иконом на иконом.
Той започна да прелиства, но Бейли го спря.
— Може ли? Искам да я разгледам цялата.
— Както кажеш. — Той се отдръпна и я остави да прехвърля страниците една след друга.
На първата имаше пожълтяла статия от „Дейли График“. Бейли зачете на глас.
— „Описание на един от най-съвършените жилищни блокове в света.“ Това е направо върхът.
— Така е.
Тя седна на стола и прегледа статията. Дакота Билдинг бе направила огромно впечатление, когато е била открита. Странно, че стаите са били пълни с хора с фусти и цилиндри, откъм двора се е носело чаткането на конски копита. Някой наистина е носил корсета и обувките от сандъка. Не бяха просто артефакти в музей.
По-нататък в книгата имаше изрезки от списания. На една от тях се виждаше спалнята на Рудолф Нуреев, с най-различни материи и цветове, включително елизабетинско легло с балдахин.
— Не е бил от скромните. — Ренцо беше застанал зад нея, подпрял се с ръка на облегалката на стола.
Тя прегледа набързо останалата част от книгата, главно снимките от 60-те на апартаменти с минималистични, съвременни мебели.
— Не ти ли допадат? — попита Ренцо.
— Не. Може би стават за небостъргач в Ийст Сайд, но не и за тук. — Тя затвори книгата.
— Не видя частта за Тиодор Камдън.
Той взе книгата от скута й и я остави на бюрото. Тънка изрезка бе изпаднала иззад една от снимките и той я разтвори внимателно.
Заглавие от вестник с дата 4 март 1886 г. гласеше: УБИЙЦА ПРИЗНАТА ЗА ВИНОВНА.
Госпожа Сара Дж. Смайт, бивша лейди мениджър на Дакота Билдинг, бе призната за виновна на 13 ноември, задето е намушкала до смърт архитекта господин Тиодор Камдън. В миналото си госпожа Смайт е страдала от халюцинации, въпреки това господин Камдън я е съжалил и на този жест е било отговорено с насилие и злоба. Господин Камдън оставя съпруга и три деца. Според съдия Уилтън „това без сянка от съмнение доказва, че рехабилитацията на лудите е безсмислена“.
— Значи тя е убила прадядото на Мелинда.
— Така гласи легендата. Това обяснява защо вещите й са били опаковани и поставени в мазето.
Тя извади снимката от задния си джоб.
— И това беше в сандъка.
Ренцо я разгледа внимателно. Обърна я — там със заоблен почерк беше написано С. Смайт и децата на семейство Камдън, 1885 г.
Бейли ахна.
— Убийцата е заедно с децата. Това е жестоко. В книгата ти пише ли нещо за престъплението? Защо го е убила?
— За съжаление, не.
— Сега вече умирам да науча повече. Ще трябва да питам Мелинда дали майка й някога е говорила по този въпрос.
— Веднага след като оправиш апартамента на Кенет и го върнеш във вида, в който беше.
Тя го погледна злобно.
— Разбира се, че ще го направя.
Той наклони глава.
— Странно.
— Кое?
— Да го правиш отново.
— Какво имаш предвид?
— Погледни ме, както го направи току-що.
Тя изпълни послушно, все едно той беше малоумен.
— Не мърдай — той приближи снимката до лицето й. — Имаш същото разположение на веждите.
— Да не би да искаш да кажеш, че приличам на убийца?
— Говоря сериозно — той я стисна за ръката и я дръпна към малко огледало, закачено отзад на вратата. — Виж сама.
Бейли направи физиономията пред огледалото и Ренцо вдигна снимката.
Очевидно доста хора можеха да правят същата физиономия. Баща й изглеждаше така, когато беше недоволен или скептично настроен.
Само че начинът, по който жената беше застанала, извивката на врата й, устните… Родителите на Бейли имаха фотоалбум със снимка, която беше същата, само че правена през настоящия век, не през миналия. Баща й със същата полуусмивка на лице държи в ръце новородената Бейли.