Всички казваха, че Бейли прилича на баща си. Значи и двамата приличаха на Сара Смайт. На убийцата.
Ренцо примигна.
— Приликата е невероятна. Дори за мен, а аз изобщо не те познавам.
Почувства се нервна, че я оглежда по този начин. Имаше чувството, че е оставена гола, също като апартамента на Мелинда, че всички удобства и красиви неща са махнати. Влажното мазе сякаш я притисна, а течението я накара да потръпне.
— Не съм сигурна, че я виждам. Най-добре да се качвам, горе.
— Не исках да те разстройвам.
— Не съм разстроена — думите прозвучаха по-остро, отколкото възнамеряваше, главоболието заплашваше да се върне с подновена сила. — Снощи прекарах тежка нощ. Изтощена съм. До скоро.
— Да. Давай го по-леко.
Единственото й желание бе да се измъкне час по-скоро оттук.
* * *
Днешният брой на „Ню Йорк Поуст“ беше оставен близо до вратата на асансьора и Бейли го вдигна и разлисти, докато чакаше. В хороскопа й пишеше „среща със семейството“ и тя реши, че е точно така, след като работеше за Мелинда и живееше в апартамента й. Точно така.
След това обаче видя списък с известни хора, родени на същата дата. Сони Ролинс ставаше на петдесет и пет.
На баща й му беше приятно, че е роден на една дата с големия джаз музикант. Днес беше рожденият ден на Джак и тя за малко да го пропусне.
Щом се качи, позвъни вкъщи. Толкова много деветки, че на шайбата й трябваше цяла вечност, докато се завърти окончателно обратно. Бейли не беше говорила с него, откакто замина за рехабилитационния център, и не му беше казала къде отива. Нямаше смисъл да го притеснява.
Той вдигна на второто позвъняване.
— Татко. Аз съм.
— Здрасти.
— Обаждам се да ти честитя рождения ден. Имаш ли планове за нещо забавно? — Най-добре да не му дава възможност да я разпитва какво прави. Трябваше да задържи фокуса върху него.
— Отдавна не сме се чували. Какво става в Ню Йорк?
Нямаше късмет.
— Голяма лудница. Преобзавеждам апартамента на Мелинда в Дакота Билдинг.
— Така ли?
— Да.
Последва мълчание.
— Какво има в социалния ти календар днес? Ще излизаш ли със Скоти? — Скоти беше най-старият му приятел и работник, който дразнеше баща й до полуда, но тя беше сигурна, че тайно му е приятно.
— Не. Скоти е женен. Има си други задачи.
— Ясно.
Тя чакаше с надеждата той да смени темата и да й разкаже за последния проблем в къщата, който е оправял, без да се налага да викне водопроводчик, с помощта само на дъвка и изолирбанд. Или как най-сетне е оправил вратата с мрежата, за да не се блъска. През лятото преди да почине, майка й призна, че от време на време разваляла по нещо, за да има какво да прави баща й през уикенда. Той не беше от хората, които могат да седнат и да четат книга. Или да си приказват.
Мълчанието се проточи.
— Татко, имам една идея. Защо да не прескоча с влака и ще отидем до „Лобстър Шанти“?
— Не е нужно да идваш. Много съм добре.
Мисълта, че ще бъде сам на рождения си ден, бе твърде неприятна, колкото и малко общо да имаха в последно време.
— Ще взема следващия влак. Ще дойдеш ли да ме вземеш?
— Добре. Щом искаш. — В гласа му нямаше и следа от задоволство. Но сигурно и в нейния нямаше.
Тя нахвърля малко дрехи в един сак и се качи на метрото, а после седя на гара Нюарк цели четиридесет и пет минути. Когато слезе на гара Пойнт Плезънт, слънцето залязваше и стомахът й се бунтуваше от глад.
Баща й Джак се беше подпрял на предния капак на стария си фолксваген костенурка. Тя мразеше този автомобил още от гимназията, защото беше бракма, която непрекъснато се разваляше. Той я прегърна с неудобство.
— Реших, че си се изгубила.
За последно се виждаха през пролетта, когато тя нямаше търпение да му разкаже за многобройните си клиенти от фирмата на Тристан. Обиколи къщата им, посочи малките промени, които той можеше да направи, за да поосвежи, макар да знаеше, че баща й няма да пипне нищо, но пък много искаше да му направи впечатление.
На Джак изобщо не му пукаше за специалните фигурални плочки или бельо на „Лора Ашли“. Той имаше авторемонтна работилница, за бога, също като своя баща преди това. Сигурно бе разбрал, че тя иска да се изфука с модерните имена и световните икони, а след това се е присмял на невежеството й. Стомахът я присви от срам и й се прииска да не беше предлагала да дойде. Двамата бяха толкова различни.
— След като закъсня толкова много, реших да направя сандвичи вкъщи.