— Защо?
— Прекалено много прилича на работническо жилище, където десетки семейства живеят в бедност и мръсотия.
Той продължи да говори за новата сграда, едва спираше, за да си поеме дъх, и тя изпи чая си бързо, доволна, че течността овлажнява пресъхналото й гърло. Най-сетне той извади часовника си.
— Трябва да вървя. Тръгваме си скоро, връщаме се в Ню Йорк. Не искате ли да работите в Дакота Билдинг?
Чашката й изтрака върху чинийката.
Той се разсмя.
— Виждам, че ви хванах неподготвена. Трябва ни главна икономка, а вие очевидно сте с прекрасна квалификация. Ню Йорк Сити е много вълнуващо място, уверявам ви. Мога да спомена за вас пред господин Дъглас, агента на сградата.
Думите му се лееха бързо, сякаш идеята му беше хрумнала току-що. Може и така да беше. Това бе тя, типичната американска дързост. Въпросът й се стори нелеп — да замине за друга страна, след като имаше прекрасна работа тук, нищо че господин Бърмингам никога не беше доволен.
— Доволна съм от поста си, господин Камдън. Въпреки това ви благодаря за предложението.
— Говоря напълно сериозно — и гласът, и изражението му се оживиха, докато обясняваше подробностите: — Ще ви изпратя официално писмо, когато се върна, както и билет за пътуването. Откриването е насрочено за края на октомври. Помислете. Това е най-малкото, което мога да направя след онова, което сторихте днес за семейството ми. Ще помислите ли?
Тя поклати глава. Той се беше увлякъл, импулсивен американец като много други, които бе срещала в „Лангъм“. Прекалено шумен, прекалено натрапчив, без каквото и да било чувство за приличие.
— Не, господин Камдън. Въпреки това ви благодаря. Моля ви, уведомете ме, ако има още нещо, което да направя за вас по време на престоя ви. Пожелавам ви приятен ден.
След като той си тръгна, тя затвори вратата и пристъпи към прозореца. Прозорецът на стая 510 бе плътно затворен, а завесите — спуснати. Много добре.
Вълненията за този ден бяха предостатъчни.
Втора глава
Фишбърн, август 1884 г.
— Наистина не разбирам защо трябваше да идваш. Добре съм.
Майката на Сара се загърна в одеялото с треперещи ръце И Сара едва потисна импулса да скочи и да го нагласи на отпуснатите й рамене. Така обаче само щеше да я подразни.
Отпи от чашката шери.
— Идвам по това време всяка година. Нали не си забравила? Когато е отпускът ми от хотела.
— Помня, разбира се, все още не съм си изгубила ума, Сара — спря сините си очи върху дъщеря си, ъгълчетата на устните й бяха отпуснати недоволно надолу, както обикновено. — Просто не разбирам какъв е смисълът. Можеше да останеш в Лондон и да се скъсаш от работа, защото май това ти доставя най-голямо удоволствие. Имам намерение да поговоря с лорда по този въпрос.
Бяха се събрали около камината в къщата във Фишбърн, където майка й се беше установила преди години, след като напусна поста си при граф Чичестър, на шейсет и четири километра на изток. Дори през дългите августовски вечери къщата си оставаше студена като в ноемврийско утро, сякаш стените, също като майка й, отблъскваха външната топлина.
Сара се опита да я върне към настоящето.
— Вече не работиш за лорда, нали? От трийсет години — броят им се помнеше лесно.
Майка й поклати глава.
— Не мисля — думите й прозвучаха някак далечно, сякаш говореше в дълъг тунел.
— Сега съм главна икономка в хотел „Лангъм“, също като теб в Станмър Хаус.
— Така и не можах да разбера защо искаш да следваш стъпките на майка си, след като ти осигурих прекрасен шанс да постигнеш нещо повече — тя махна с ръка. — Налей ми още шери.
Още преди умът й да започне да отслабва, майка й командваше Сара и чистачката, на която се плащаше от заплатата на Сара, без да се сети да каже „благодаря“ или „моля“. Може би тя живееше различен живот в представите си, където негова светлост я бе направил своя графиня, след като тя забременя от него, и предпочиташе фантазията пред реалността, в която се трудеше ден след ден, докато ръцете й не започнаха да треперят толкова, че дори не бе в състояние да държи чаша чай.
След като й доля, Сара поднесе чашката до устните на майка си, после се отпусна на канапето и вдигна една скъсана фуста, която трябваше да се закърпи. Усети погледа на майка си, докато умело замрежваше скъсаното на шева място.
— Шиеш по-добре от мен.
Комплимент. Сара седеше с наведена глава, знаеше, че лесно може да съсипе момента.