Това, че я отпрати, бе като удар в корема. Тя насочи отново разговора към работилницата и се зае с чиниите. Баща й беше разочарован от липсата й на твърдост и първата й реакция беше да направи нещо, каквото и да е, за да го успокои. Да приглади настръхналата си козина, за да запази мира.
Както и да е, той не се интересуваше от пристрастяването й. Нито пък знаеше какво следва и не искаше да слуша нищо по този въпрос, без майка й да е до него. Джак не беше от родителите, които се вълнуват от децата си. Не го беше грижа за трудностите. А и защо да го прави, след като тя не проявяваше особен интерес към неговия живот през изминалите години? Тя беше попаднала в големия свят и бе решила, че той ще си остане недосегаем и нетрепващ също като фигурка в преспапие.
Бейли избърса ръце.
— Не се тревожи за утре сутринта, татко. Ще повикам такси. Сега се качвам горе да си намеря зимните дрехи, за да ги взема.
— Добре. Благодаря, че дойде за рождения ми ден.
— Сандвич и „Сникърс“. Следващата година ще се постарая повече — тя се качи на горния етаж и започна да рови в нещата си, докато той заключваше къщата. Чу тежките му стъпки, докато влизаше от стая в стая и проверяваше прозорците, затваряше с резета, след като най-лошото вече се беше случило.
В коридора на втория етаж тя откачи рисунката от кукичката, уви я в пуловер и я пъхна в сака. На Джак нямаше да му липсва, ако изобщо я беше забелязал някога.
Бейли се върна в стаята си и затвори вратата. Джак спря за момент, когато най-сетне се качи, но тихото й „ехо“ остана без отговор, чу се единствено щракването на вратата му.
Шестнадесета глава
Ню Йорк Сити, януари 1885 г.
Нещо не беше наред. Предишната седмица Сара беше отишла в апартамента на семейство Уестлейк на третия етаж и откри, че се е изгубила от другата страна на сградата. Спаси я господин О'Конър, един от асансьорните оператори, който я насочи в правилната посока. Тази грешка я потресе. Тя познаваше коридорите на Дакота Билдинг по-добре от когото и да било, освен от Тио и Фицрой.
Положението със стомаха ставаше все по-зле — тя не можеше да хапне нищо повече от няколко хапки, затова и се чувстваше слаба. Заради тази слабост й се ядеше още по-малко и така се спускаше по низходящата спирала на болестта. Ако повикаше лекар, трябваше да му каже истината за състоянието си, а това щеше да я отдалечи от Дакота Билдинг и Тио, от всичко, за което бе полагала толкова много усилия. Слабостта усилваше объркването й.
Стана още по-зле, когато преди два дена госпожа Камдън съобщи, че от кутията й с бижута липсва смарагдово колие. Господин Дъглас настоя Сара да разпита персонала, но тя трябваше да излезе по средата, докато разпитваше прислужниците, защото не намираше подходящите думи. Сигурно тъпата жена го беше сложила някъде и бе забравила. Сигурно щеше да изскочи отнякъде.
Тази сутрин едва успя да се надигне от леглото и трябваше да се подпре, докато наплиска лицето си с вода. Затътри се до офиса си и остана там през целия ден, без да знае със сигурност колко време е минало, ужасена, че няма да може да се добере до стаята си. В четири Дейзи надникна в офиса й.
— Изглеждате зелена — тя затвори вратата.
— Не се чувствам добре — призна Сара. — Майка ти чувствала ли се е объркана, докато е била бременна?
Дейзи сви рамене.
— Ами да. С Мики си спомням, че задаваше един въпрос по няколко пъти.
— Кой въпрос?
— Какво съм направила, че да заслужа такива неблагодарни деца?
Въпреки всичко Сара се разсмя. Не можеше да си представи собствената й майка да се шегува така.
— Струва ми се, че е била очарователна жена.
— Да — по лицето на момичето премина тъга.
Някой почука на вратата.
— Влез.
Дейзи отвори и на прага се показа господин Дъглас.
Сара се изправи.
— Господин Дъглас, какво да направя за вас?
— Идвам да видя отчетността, разбира се. Вторник е — той остави шапката и палтото си на стойката близо до вратата и пристъпи напред.
Тя съвсем бе забравила.
— Така… — Свали счетоводната книга от най-горния рафт и я отвори на съответната страница.
— Не си правете труда. Мога и сам. Дейзи, донеси ми чаша кафе.
Щом Дейзи излезе, господин Дъглас се настани на стола зад бюрото и изпъшка. Сара седна срещу него, отпусна ръце в скута, в случай че той имаше въпроси. Десет минути след като обръща страници и се чуваше единствено драскането на писалката, той я погледна над очилата.
— Страхотна каша, госпожо Смайт.
Господин Дъглас не й беше правил забележки никога досега.
— Много се извинявам, господин Дъглас. Следващата седмица ще бъде много по-добре.