Той се отпусна назад на стола.
— Оправих числата. Сериозно, госпожо Смайт, изненадан съм — той погледна плота на бюрото с раздразнение. Търсеше нещо. — Имате ли попивателна?
— Разбира се. Долното чекмедже отляво.
Тя чу как чекмеджето се отваря, последвано от възклицанието на господина.
Той я погледна.
— Госпожо Смайт!
— Да, господине.
— Намерили сте колието на госпожа Камдън?
Тя поклати глава. Отчасти като отговор, отчасти като опит да прочисти мътните си мисли. Думите му идваха като през вода. Или пък не беше чула правилно.
Вместо попивателна, наниз великолепни цветове висяха от протегнатите пръсти на господин Дъглас също като водопад.
Колието. Изработката беше забележителна: три реда перли, свързани отпред с четири едри смарагда в злато.
Дейзи се появи с чаша кафе и едва не го изпусна, когато видя накита.
Устата на Сара беше пресъхнала, крайниците й тежаха.
Господин Дъглас се изправи.
— Изглежда, открихме липсващия накит. И то не къде да е, а в бюрото на госпожа Смайт.
Сара поклати глава. Какво й ставаше? Едва намираше думи, за да каже нещо. Господин Дъглас и Дейзи я наблюдаваха така, сякаш имаше две глави, и чакаха тя да каже нещо. Тя си представи другото си аз, онова, което познаваше добре, което щеше да поеме инициативата и да стигне до дъното на мистерията или поне нямаше да стои, без да продумва, като малоумна. Само че не можеше да произнесе думите.
— Да не би да й има нещо? — попита господин Дъглас.
Сара наблюдаваше Дейзи, молеше я да мълчи, да не продумва и дума.
След това падна на пода, предаде се на чернотата също като замаяно дете.
Седемнадесета глава
Ню Йорк Сити, януари 1885 г.
Когато се свести, Сара откри, че са я пренесли в дневната на персонала в мазето. Лежеше на твърдо канапе. Стаята беше обзаведена с ненужните мебели на новите обитатели, включително с най-различни издраскани столове и две разклатени масички за кафе. Понякога прислужниците се събираха тук вечер, за да поиграят вист, но през повечето време стаята стоеше неизползвана, тъй като работата беше прекалено много и накрая работниците бяха твърде изтощени, за да общуват.
Господин Дъглас седеше на стола срещу нея, закръгленото му тяло беше притиснато между ръцете му. Тя се запита дали ще успее да стане, без да вдигне стола със себе си. Тих кикот излезе от устните й.
— Виждам, че се съвземате — отбеляза господинът.
— Да, господине — тя се изправи и се опита да потисне световъртежа. Да лежи и да не говори, да не й говорят, беше единственото й желание в момента.
— Помните ли какво стана?
Колието. Разбира се. Откриха го в нейното бюро.
— Много се извинявам, господин Дъглас. Не знам какво не е наред — очите й се затваряха. — Не се чувствах добре, но съм сигурна, че за пръв път виждам колието. Сигурна съм. Как се е озовало там?
Той потри брадичка с късия си показалец.
— Двама от носачите ви пренесоха долу. Добре че нямаше гости, които да влизат и излизат. Намираме се в много неприятна ситуация. Имате ли нужда от лекар?
Ами ако лекарят се досети за състоянието й?
— Не, добре съм. Няма нужда. За колието. Сигурна съм, че има обяснение. Трябва да има. Моля ви, позволете да поговоря с господин Камдън.
— В момента го няма — той въздъхна дълбоко и зловонният му дъх я накара да сбърчи нос. — Сама разбирате, госпожо Смайт, че не можем да позволим подобно нещо в Дакота Билдинг. Трябва да направим пълно разследване и предлагам да съдействате на полицията и да отговорите точно на въпросите им.
— Полицията ли?
Господин Дъглас стана и отвори вратата. Двама мъже в униформи пристъпиха напред и я вдигнаха за ръцете.
Тя изви умолително глава към господин Дъглас.
— Къде ме водят?
— Просто отговорете на въпросите им и ще се върнете за нула време. Излезте тихо — той погледна мъжете. — Отведете я по рампата и излезте на Седемдесет и трета улица. Не през главния вход.
Замаяността й се разсея и за няколко секунди умът й се избистри. Арестуваха я за кражба, отвеждаха я.
— Моля ви, трябва да поговоря с господин Камдън, преди да дойда.
Господин Дъглас я погали по ръката, сякаш бе дете.
— Засега вървете с господата. Най-вероятно става въпрос за недоразумение. Важното е, че накитът се намери и се съмнявам, че госпожа Камдън иска да вдига шум. Само че трябва да стигнем до дъното на тази история. Не сте ли съгласна? Сигурен съм, че го искате не по-малко от мен — той поклати глава и се обърна към полицаите. — Ние, разбира се, знаехме, че поемаме риск, като слагаме жена начело, защото на някои красиви дрънкулки трудно се устоява.