Тя поклати глава. Тя ли беше взела накита? Само ако можеше да поспи няколко часа, отговорът щеше да се появи, беше сигурна. Всичко щеше да се изясни, точно както каза господин Дъглас.
— Трябва ми наметалото и шапката — успя да каже тя и се обърна към по-ниския от двамата полицаи, момче, на което едва беше поникнала брада, толкова млад й се струваше.
Той погледна партньора си. Другият кимна.
Дейзи чакаше на рампата.
— Заповядайте, госпожо Смайт — докато й ги подаваше, тя докосна Сара, за да й вдъхне кураж. — Какво да направя?
— Никакви приказки — сряза я по-възрастният полицай.
— Може ли поне да й кажа къде отивам? — попита Сара.
Мъжът кимна.
— В полицейското управление на Шейсет и пета.
— Кажи на господин Камдън, попитай къде е. Той ще може да помогне.
— Разбира се. Ще му кажа веднага.
Беше минавала покрай полицията поне десетина пъти. Сградата приличаше на замък, с дебели сиви камъни и масивен парапет на покрива. Полицаите тръгнаха пеша, но отказаха да й отговорят какво ще стане с нея. За тях тя беше крадец, при това смахнат. По пътя тя се препъна веднъж или два пъти и можеше да се закълне, че чу старият да измърмори „пияница“.
Вътре в съдебната зала се бяха струпали десетки хора, някои крещяха, други се бяха изтегнали на пейките. Отведоха Сара в задна стаичка и я накараха да седне на дървен стол пред врата, на която пишеше КАБИНЕТ НА СЪДИЯ. След десет минути вратата се отвори и я вкараха в мрачна стаичка, пълна с книги и вестници. Съдията я погледна мило над очилата си. Накара полицаите да излязат.
— Кажете ми сега какво се случи, госпожо Смайт.
Тя се канеше да обясни всичко, да се опита да обясни нелепите обстоятелства, в които се бе озовала, но преди да изрече и дума, влязоха господин Дъглас и мъж с медицинска чанта. Сърцето й заблъска. Ако я прегледаше, той щеше ли да разбере, че е бременна? Все още не й личеше, коремът й не изглеждаше по-различно отпреди.
— Съдия Харингтън, аз съм господин Дъглас, агентът на Дакота Билдинг.
— Така. Следващия път бъдете така любезен да почукате — той погледна Сара. — Откъде сте, мила моя?
— От Фишбърн, Англия, господине. Пристигнах в страната миналата есен.
— Фишбърн! Посещавал съм селото няколко пъти, защото миналата година прекарах лятото в Портсмут. Очарователно място. Значи работите в Дакота Билдинг?
— Като лейди мениджър, да.
— От колко време работите там?
— Започнах в деня, в който пристигнах — не, това не беше правилният отговор.
Съдията се намръщи.
— Благодаря ви, госпожо Смайт — той си свали очилата и сниши глас. — Разкажете ми какво се случи, господин Дъглас. Сигурно имате основателна причина да искате отделно изслушване.
Господин Дъглас прочисти гърло.
— Ваша чест, госпожа Смайт се държа странно през изминалите няколко седмици. Обикаля коридорите, изглежда объркана. Получаваме оплаквания. Днес намерихме ценна огърлица, собственост на обитател, в чекмеджето на бюрото й.
— Госпожо Смайт, вие ли взехте накита?
Тя поклати глава.
— Не, господине — гласът й пресекна, сълзи опариха очите й. — Напоследък имам известни трудности. Бях болна. Кълна се, че не съм го взела. Уверявам ви. Някой друг го е взел и го е пъхнал в бюрото ми.
— Направете преглед, доктор Уайлд — съдията махна с ръка към нея. Доказателствата бяха против нея, тя беше изпуснала началото.
— Пиете ли, госпожо Смайт? — попита лекарят.
— Не.
— Да сте приемали лауданум или други подобни лекарства?
— Не. Разбира се, че не съм.
— Господин Дъглас твърди, че сте припаднали, докато ви е разпитвал в Дакота Билдинг, и че сте били дезориентирана.
— Така беше, но мисля, че е, защото не се чувствах добре.
Господин Дъглас се намеси.
— Вижте, Ваша чест, важно е този случай да не стига до вестниците. Сградата тъкмо е открита и не можем да си позволим обитателите да научат, че има крадец. Със семейство Кларк ви молим да действате бързо и ефективно.
— Какво предлагате, господин Дъглас? Като гледам, май сте готов да поемете моята работа.
Тя усети, че в този момент има шанс.
— Помолете господин Камдън да гарантира за мен. Той ще ви каже, че не съм откраднала накита, че някой друг го е сторил и е направил така, че да изглежда, че съм аз.
— Че той откъде ще знае? — Съдията я изгледа изпод рошавите си вежди.
— Той знае, че не бих направила подобно нещо. Двамата с него сме приятели.
Господи Дъглас поклати глава.
— Тя е умопомрачена, това е ясно. Господин Камдън е един от обитателите на Дакота Билдинг. Живее там със съпругата и семейството си. Всъщност накитът е на съпругата му.
Нямаше надежда. Нямаше абсолютно никаква надежда.