Господин Дъглас погледна строго Сара.
— Каквото и да разправя, момичето не обяснява кой е взел чуждата собственост, казва само, че не е била тя. Не искаме да я изпращаме в затвора.
— Не искате ли?
— Не, господине. Както вече споменах, това ще привлече ненужно внимание.
— Къде тогава искате да я изпратя?
— На място, където ще получи помощ за онова, което поражда объркването й.
Може и да беше подценила господин Дъглас. Той отпусна ръка на рамото й като баща. Тя наистина трябваше да разбере какво не е наред с нея и дали бебето предизвиква объркването й, или нещо друго. Ако избегнеше попадането в затвора, щеше да се стегне, да се оправи и след това да разбере какво се е случило. Макар да не искаше, тя се разплака.
— Със сигурност е немощна — обади се лекарят.
— Значи сте съгласен, че трябва да бъде отпратена.
— Да, Ваша чест.
Съдията въздъхна.
— Много добре. Може да отиде на Острова днес следобед. Там ще преценят дали може да бъде реабилитирана.
Реабилитирана ли?
Господин Дъглас даде знак на лекаря, който извади лист от чантата си и го постави на бюрото на съдията. Съдията го погледна за секунда, преди да се подпише най-долу.
— Значи, отивате на Острова, госпожо Смайт. Господ да ви е на помощ!
* * *
— Какъв остров?
Полицаят буквално я натъпка в каруцата, без да обръща внимание на въпроса й.
— Имам право да знам. Къде ме изпращат?
След като съдията се произнесе, изведоха Сара през странична врата и я качиха в каруца, където седеше разтреперана неугледна жена, увита в прокъсано сиво одеяло. Полицаят затвори и Сара се опита да попита жената дали знае къде отиват, но тя я изгледа с празен поглед. Друго момиче, с ярко гримирано лице и насинено око, лежеше по гръб, с отворена уста. Спеше.
Каруцата спря на три пъти и всеки път качваха още жени. Две бяха много объркани и си говореха сами. Няколко кашляха силно и Сара се разтревожи за здравето си, но поне ги откарваха в някаква болница.
Най-сетне каруцата спря. Навън Ийст Ривър течеше бърза, студена, вълните меняха посоката си с течението. От другата страна на реката шест огромни сгради стърчаха над лапавицата, разделени една от друга на тясно парче земя.
Ако отидеше на този остров, как щеше да си тръгне? В гърлото й се надигна паника, но нямаше къде да избяга, нямаше начин да се махне. Жените — бяха дванайсетина — се клатушкаха в лодката, която опъваше въжетата като оковано бясно куче. От другата страна на дока качваха двайсетина мъже на отделен ферибот. Опърпан пияница наричаше всички курви, преди пазачът да го удари с палката си.
Лодката се отдалечаваше от града. Неколцина яки полицаи и две медицински сестри ги посрещнаха от другата страна. Прочетоха списък с имена. Сара не беше включена.
— Извинявам се, но какво е това? Къде се намираме? — попита тя жената, която държеше списъка.
— Това е болница „Чарити“. Ако не съм прочела името ви, стойте и чакайте.
Тя се отпусна назад и лодката се отправи към следващата спирка, към друг кей на няколкостотин метра на север от първия. Огромен надпис гласеше, че това е изправителна институция за престъпници и подобни. И този път не чу името си.
Сара погледна четирите жени, останали с нея. Две от тях бяха бърбораните.
Най-сетне, близо до северния край на острова, слязоха.
— Слизайте. Мърдайте.
Няколко санитари ги поведоха към пететажна октагонална сграда от бял камък с две крила под прав ъгъл. Стъкленият купол върху октагона й заприлича на окото на насекомо.
— Какво е това? — попита тихо Сара, все едно питаше себе си. Жената до нея стисна ръката й.
— Знаеш ли къде ще те затворят?
Сара я погледна. Жената беше млада, с добри кафяви очи. Не носеше шапка и снежинките се сипеха по вълните на косата й.
— Частна болница ли е това?
— Не, отиваме в приюта за луди „Блекуел Айлънд“.
— Лудница.
Те мислеха, че тя е луда.
— Но аз не съм луда.
— Нито пък аз — отвърна жената.
— Я да млъквате и двете. Никакви приказки! — Медицинска сестра, едра като мечка, удари силно момичето по рамото и то се спъна.
Влязоха в октагона и ги настаниха на твърди пейки покрай стените. Сара се огледа и отчаяно се опита да се ориентира. Широко стълбище се издигаше от партера, извиваше се нагоре и тя видя врати и от двете страни на площадката. Тук беше студено и повечето сестри бяха навлечени с няколко пласта дрехи върху униформите от кафяви и бели рокли и бели престилки. Изглеждаха по-едри от нормалното и много страшни. Въвеждаха новите пациенти един по един в една стая. Когато Сара чу името си, влезе с олюляване вътре. На бюрото срещу вратата видя мъж, който се представи като доктор Фийлдс. Той й зададе същите въпроси като съдията, попита я за името и откъде е.