— Знаете ли защо сте тук? — Той си свали очилата. Очите му бяха кървясали, с подпухнали кръгове отдолу.
Тя трябваше да накара всички да разберат, че й е поставена грешна диагноза.
— Казаха ми, че трябва да отида в болница, и мисля, че ако проверите, ще разберете, че бях болна и не мога да разчитам напълно на паметта си и заради това си навлякох неприятности. Само че мястото ми не е тук. Трябва да си почина и да си възвърна силите, а щом се оправя, ще мога да обясня какво се случи, сигурна съм.
Дрънкаше прекалено много. Отегченият поглед на лекаря й подсказа, че е чувал подобни приказки и преди и е напълно имунизиран за нещастието й.
— Качете се на кантара, за да ви премеря — сестрата съобщи теглото й, височината, след това я стисна за ръката.
— Достатъчно. Сега можеш да вървиш.
— Мога ли да попитам нещо?
Лекарят въздъхна.
— Да, госпожо Смайт.
— Колко време ще остана тук?
— Неопределено. Докато се оправите.
— Но аз съм добре. Не ви ли изглеждам добре? Има ли нещо в поведението или вида ми, което намеква, че съм луда?
— Заболяванията на ума се лекуват безкрайно трудно, за съжаление. Ще останете тук, докато не преценим, че не сте заплаха за обществото. Или за себе си. Пожелавам ви приятен ден.
Тя се върна на пейката и избегна любопитните погледи на жените, които викаха. Зъбите й тракаха от студ, виелицата навън вееше с пълна сила, а воят на вятъра заглушаваше мърморенето на останалите жени.
И майка й смятаха за луда. Веднъж се връщаха от църква, когато ги настигна група момчета. Едното изскочи напред, вероятно подтикнато от останалите, и я нарече лудата от Фишбърн.
Сара се молеше майка й да не им обръща внимание, да продължи напред. Вече виждаха къщата, бяха близо до дома. Вместо това майка й се обърна и закрещя след момчетата, докато от устата й не започна да изскача слюнка, а лицето й не почервеня. Те се пръснаха, изплашени до полуда, а след това майка й се обърна към нея и се усмихна.
— Погрижихме се за тях, нали? — рече тя.
Така ли се държеше една луда?
Проехтя звънец и дълга опашка пациенти заслизаха по спиралното стълбище. Наблюдаваха Сара и останалите новопристигнали, не пропускаха нито една подробност. Жените не говореха, просто вървяха с празен поглед, докато не стигнаха до вратата на трапезарията. След това хукнаха като деца, скриха се от погледите на новите. Казаха на Сара и другите да ги последват.
В контраст с красотата на октагона, трапезарията беше гола, без никаква украса. Тя намери празно място на една маса, където беше поставена тенекиена чиния и лъжица с парче хляб и чаша слаб чай. Хлябът беше стар, маслото — вмирисано, чаят — студен. Тя обаче се насили да изяде всичко, тъй като знаеше, че ще съжалява, че е пропуснала ядене, а трябваше да си пази силите. Сестрата обикаляше наблизо и бъбренето на пациентите звучеше почти нормално, сякаш бяха на обяд в пансион за момичета.
— Време за баня за новите момичета — обяви сестрата с необичайно голяма глава. Сара чу една от другите сестри да я нарича Гарелик.
Сара последва опашката нагоре до последния етаж и влезе в огромна стая с няколко мивки и три вани. Надеждата й за гореща вана се стопи, когато видя момичето най-отпред на опашката, дребно създание, чиито лунички й напомниха за Дейзи. Сестрите съблякоха разплаканото момиче, накараха го да влезе във ваната и го заляха със студена вода, а след това продължиха, като го изтъркаха с гъба. Когато дойде ред на Сара, тя си пое дълбоко дъх, когато изсипаха върху нея студената вода. Потече в ушите и очите й и по гърба. В Англия беше свикнала на студени вани в топли летни нощи, но тук беше различно и тя извика от шока. Грубото изтъркване щеше да бъде почти като спасение след студа, ако сестрите не се опитваха да свалят пласт от кожата й.
Разранена и разтреперана, тя излезе от ваната и се подсуши, преди да й подадат бодлива фуста и басмена рокля. Петната и по двете издаваха, че са били носени от други пациентки. На гърба на роклята бе написано с черни букви: ПРИЮТ ЗА ЛУДИ, с. 1, о. 6.
Спалното помещение се намираше по-надолу в коридора, след банята. Сара пристъпи към един от огромните прозорци и се загледа в студената зимна нощ. Някъде навън се намираше Дакота Билдинг и Тио. Дейзи сигурно се беше свързала с него и може би той вече я търсеше.
— В леглото, никакво зяпане през прозорците!
Огромната ръка на сестра Гарелик стисна Сара за врата. Тя се сви, когато жената я блъсна на едно от леглата и то изскърца под тежестта й.