Очите на Сара се напълниха със сълзи.
— Нямате право да се държите така с нас, нечовешко е.
Жената се наведе над нея.
— На никого не му пука какво мислиш и какво говориш. Ще те държа под око. Най-добре да си затваряш устата от сега нататък. Разбра ли?
Сара кимна.
— Сега заспивай.
Леглото беше застлано с мушама и чаршаф, с грубо вълнено одеяло отгоре. Тя потръпна от студ и когато угасиха светлините, се обърна и се разплака в завивката. Как можа да изпадне така?
Риданията й спряха след малко и тя потъна в неспокоен сън, докато силно блъскане по вратата не я събуди. Влезе сестра и обиколи стаята, като от време на време удряше с палката по металните рамки на леглата. Не искаше да стават, просто не им позволяваше да спят. Това се случваше по четири пъти на нощ, за да не си починат добре. Хъркането и сумтенето на останалите пациентки не помагаше.
След третата проверка Сара чу тих плач в леглото до нейното. Тя се обърна и видя жена с дълга сива коса и сбръчкано лице. Беше една от жените в каруцата.
— Недей, недей, ще се оправиш — прошепна Сара.
Когато чу гласа й, жената заплака по-силно и някои от останалите се разкрещяха да престане.
Сара стана тихо от леглото, увита в бодливото одеяло, и коленичи до жената. Пое студената й ръка в своята и я разтри. Плачът на жената утихна, превърна се в немощни стенания, а Сара запя тихо, все едно пееше на дете. Скоро съседката й по легло задиша равномерно.
Едва след като се убеди, че е заспала, Сара се върна в леглото си.
Осемнадесета глава
Ню Йорк Сити, септември 1985 г.
— Ето какво мисля, че трябва да направим.
Мелинда отвори лъскаво списание за архитектура и дизайн. Беше пристигнала в неделя вечерта на път към Хамптънс, ухилена до уши, и се настани на масата в кухнята, където Бейли затопляше консерва чили.
— Къщата, в която бях на парти край басейна този уикенд, има бамбуков разделител между трапезарията и хола. Ето такъв.
Тя посочи снимка на минималистично обзаведено помещение със саксии в средата, от които се издигаха осем или десет бамбукови стръка към тавана. Някои се бяха преплели, други стърчаха право нагоре. Приличаше на стената на затворнически лагер във виетнамската джунгла.
— Забележително! — Повече от това нямаше какво да каже.
— Нали? Според Тони ориенталските тенденции се връщат с гръм и трясък. Мислех да разбием стената между библиотеката и хола и да сложим там нещо такова.
— Но камината е в средата.
— Ще бъдат от двете й страни.
— Да погледнем — Бейли стана и притаи дъх с надеждата инстинктите й да са правилни.
Оказаха се правилни.
— По дяволите. Виж това — тя почука по стените и от двете страни на камината. — Виждаш ли как стената е издадена около деветдесет сантиметра от двете страни на камината?
— Да — отвърна бавно и предпазливо Мелинда.
— Това са отводите от останалите камини. Тук не може да се пипа. Означава, че ще можеш да имаш трийсетина сантиметра бамбук в десния ъгъл и около трийсет сантиметра до стената на хола.
— Ами ако разкараме вратата и сложим бамбук между отводите и лявата стена? Така ще имаме поне метър и петдесет бамбук.
— Мислиш ли, че ще изглежда добре, ако е само от едната страна? Симетрията ще се изгуби.
Мелинда нямаше намерение да се предаде лесно.
— Провери със Стив. Да ти каже колко ще струва и ще тръгнем оттам.
— Разбира се. Ще ти кажа утре.
Върнаха се в кухнята.
— Беше се подредила добре в петък вечерта. Добре ли си?
Бейли пристъпи към печката и разбърка чилито, преди да изключи котлона. Сигурно лицето й беше същият цвят като пламъците.
— Добре съм. Не бива да се повтаря.
— Май не трябваше да те каня да излизаме.
— Вината не е твоя. Трябва да стана по-силна — тя се обърна. — Да не би да съм направила някоя сцена?
Мелинда тръсна русите си къдрици.
— Нищо подобно. Повисяхме в онази стая и ти се държа съвсем прилично. Въпреки че се беше отцепила. Опитах се да ти кажа да престанеш.
Нима? Бейли не помнеше подобно нещо. Мелинда беше от хората, които черпят сили от слабостите на другите, а Бейли беше уязвима. Беше така вече две години.
Подобни мисли бяха неблагородни и грозни. Колко много бе направила Мелинда за нея през изминалата седмица.
Време бе да сменят темата.
— Ти какво знаеш за смъртта на прадядо си?
— Не е много. Каквото знаеш и ти. Бил е прободен с нож в библиотеката. Прилича ми малко на игра. Не мислиш ли?
— Малко. Ами моят дядо? Майка ти казала ли е нещо за това кой е бил и как е станал храненик на семейството?
— Не си спомням. Навремето са правели така. Много сираци са били отглеждани от други хора. Така е било редно. В противен случай е щял да бъде подхвърлен в някой приют и тогава къде щеше да си ти?