Ако дядо й е бил отгледан в сиропиталище, имаше вероятност тя да е в същото положение: разорена, пристрастена загубенячка.
— Какво знаеш за жената, която го е убила?
— Ти си луда по историята. Откъде дойде този интерес?
Бейли обясни как е ходила в мазето и как е открила сандъците. Не спомена участието на Ренцо в разследването, защото това щеше да накара Мелинда да млъкне. Не каза нищо и за рисунката. Все още не. Беше останала в семейството на Бейли и засега тя искаше да я запази за себе си.
— Попаднах на статия за убийството от 80-те години на XIX век. Там пишеше, че жената, която го е извършила, е работила в Дакота Билдинг. Че била луда, нещо такова. Имаше и снимка. Чакай малко.
Бейли взе снимката от прозореца в стаята си, където я беше поставила до шишенцето с горчивка, и я подаде на Мелинда.
— Кои са тези хора?
— Ако я обърнеш, пише, че тази жена е Сара Смайт, която е убила Тиодор Камдън, а тук се е снимала със сина на Тиодор и двете му дъщери. Момчето е дядо ти Лутър. Почти съм сигурна, че това е храненикът, моят дядо, когото жената държи на ръце.
— Я! Това в сандъка ли беше? — Мелинда вдигна поглед към нея. Това не беше обичайният й поглед, който казваше: „Аз съм толкова красива, че искам да се уверя, че ме гледаш“. Тя оглеждаше лицето на Сара и очите й пълзяха от една черта към друга. Значи е забелязала приликата, също като Ренцо.
Бейли посочи снимката.
— Може и да ти се стори откачено, но не приличам ли на нея?
Мелинда остави снимката на масата.
— Не бих казала. Тя е с остри черти, а ти си сладуранка.
— Черно-белите снимки с корсети променят момичетата — Бейли си пое дълбоко дъх. — Може и да е прекалено, но възможно ли е Сара Смайт да е майката на Кристофър? Много ми се иска да открия защо Тиодор Камдън и семейството му са взели детето на жена, която след това го е убила.
— Кой знае — Мелинда захапа вътрешната страна на устната си. — Звучи като купища нелепици.
— Може Тиодор Камдън да е бил баща на детето — ето. Каза го. — Може да е било престъпление от страст, не лудост.
Мелинда поклати глава.
— Глупости! Сега вече ме обърка.
Нежеланието й разпали Бейли още повече.
— Приличам на Сара Смайт. Много. Знам, че и ти виждаш приликата. Това не е всичко. Погледни костюмчето, което бебето носи. То е в сандъка на Сара. Не на Тиодор, нито на съпругата му. В сандъка на Сара.
— Значи са отгледали детето на жената, защото не е била омъжена. Много благородно. Това обаче не означава, че Тиодор Камдън е бил бащата — Мелинда отпусна ръка върху ръката на Бейли. — Това кара ли те да усещаш липсата на майка ти?
Бейли се почувства объркана от тези неочаквани думи. Ако беше правнучка на Тиодор Камдън, значи, беше и заплаха. Ако имаше дял от семейното наследство, тогава имаше право и на част от парите от фонда.
Нямаше начин да бъде отклонена от пътя, по който беше поела.
— Много ми липсва. Сериозно те питам, ако Кристофър е бил незаконно дете на Сара и Тиодор Камдън?
Мелинда се прозя, очевидно отегчена от темата.
— Това не ти е „Централна болница“. Онази жена е била откачалка, социопат. Няма начин да искаш това да ти тежи.
— И без това вече съм достатъчно откачена.
— Преживя трудни моменти, но аз мисля, че в момента е важно да гледаш напред, не назад. Всичко това се е случило много отдавна. Остави го да почива в мир. Мама и татко много се срамуваха заради убийството. Никой не иска да говори по този въпрос.
Никой, освен Бейли. Де да имаше кураж да покаже на Мелинда рисунката.
Все още не. И без това доказателствата бяха недостатъчни.
Мелинда щракна с пръсти.
— Както и да е, напълно забравих нещо много важно, което исках да ти кажа.
— Да.
— Езерце с рибки.
Бейли й се усмихна любезно с надеждата братовчедка й да свърже едно смислено изречение.
— Какво?
Тя плесна с ръце като малко дете.
— Ще бъде в хола! Направо невероятно, нали?
— Невероятно — въздъхна Бейли.
Повече нямаше да говорят за Сара Смайт.
* * *
Неделните вечери обикновено са тихи в Ню Йорк. Семействата се подготвят за идващата седмица и улиците са сравнително пусти, единствено групи мъже се мотаят пред кръчмата на Седемдесет и първа улица. Макар Бейли да знаеше, че е по-разумно да пресече улицата, да не ги приближава, тази вечер й беше все едно и подмина острите им забележки, забила поглед пред себе си, отпуснала рамене. Все едно заслужаваше да чуе всичко това.
Тя почти изтича по стълбите към мястото на срещата на анонимните алкохолици в църквата на Шейсет и девета, избягваше да среща погледите на хората отвън, които пушеха и бъбреха, и се настани в задната част. Повечето хора се познаваха и тя остана доволна да се вслушва в разговорите им, а и нямаше желание да се включи. Стаята беше топла, препълнена, миришеше на дим и прегоряло кафе, но това никак не я притесни. Тя си пое дълбоко дъх и се включи в молитвата за спокойствие.