— Къде е апартаментът ти?
— На първия етаж от западната страна. Изгледът е към вътрешния двор.
— Значи, можеш да държиш под око съседите.
— Добра идея. Малко слънце ще ми дойде добре, но адресът не е лош.
— Беше ли забавно да растеш в Дакота Билдинг?
— И още как. Въпреки че има много богаташи, различно е от Парк Авеню. Много певци, актьори, продуценти. Хора, пълни с пари наистина, но имат и артистичен уклон. Не знам колко време ще продължи това. Градът се променя бързо. А пък има и обитатели като Мелинда, на които изобщо не им пука.
Трябваше да защити братовчедка си, но не се сдържа.
— Сега иска езерце с рибки в хола.
— Разбирам защо си имала нужда да дойдеш на сбирката тази вечер.
В гърлото й отново се надигна буца. Имаше ли кураж да му каже какво я тревожи? Тихият уличен шум и тъмнината я караха да се чувства в безопасност. Както и да е редом с Ренцо.
— Вчера беше годишнината от смъртта на мама.
Ренцо спря. Не направи никакво движение, за да я успокои, просто остана на мястото си.
— Какво се случи?
Тя си пое дълбоко дъх и едва не избухна в сълзи.
— Случи се преди дванайсет години. Бях на осемнайсет. Тя се прибирала към нас, за да празнуваме рождения ден на татко. Катастрофа. — Да разказва за нещо, което бе табу у дома, беше много трудно. Като изрече думите на глас, то стана истинско. Тя не искаше да бъде истинско.
— Много съжалявам.
— По-добре да ям хотдог, вместо да се забия в бара и да пия, както беше първият ми импулс днес следобед.
— И моята майка почина, когато бях малък. Дори не я бях опознал.
В продължение на няколко секунди Бейли остана да го наблюдава, без да се притеснява. Думите бяха недостатъчни, не разкриваха всичко.
Ренцо наруши мълчанието.
— Ти как се справи, след като тя почина?
— Отидох в „Парсънс“, учих там, ходех по партита, отдалечих се от татко и той от мен. Трябваха ми години, докато осъзная, че не можеш непрекъснато да бягаш. Странно, но онази снимка ми помогна — тя му се довери за рисунката с тайния надпис и Ренцо се ококори.
— Много интересен обрат на събитията.
— Знам. Като си представям, че съм наследница на детето, създадено от любовната връзка между Тиодор Камдън и Сара Смайт, се чувствам по-добре.
— Все едно принадлежиш на някого.
— Точно така. Тогава двете с Мелинда ще бъдем истински братовчедки, не само на думи.
— Сигурна ли си, че го искаш?
— Да, и не само защото мога да получа дял от фонда на Камдън. Искам да се чувствам като част от наследство, което не ме оставя сама на света. Но кой знае какво се е случило в миналото. Може пък да е по-добре нещата да си останат така.
— Ако зависеше от мен, щях да заложа. Само тази прилика във веждите е достатъчна.
Той я докосна нежно по слепоочието и тя се изчерви срамежливо. Направи две стъпки назад и мигът отмина.
— Как се озова пак тук след Аляска?
— Не съм и предполагал, че ще се върна в Ню Йорк. Когато татко почина, май беше най-разумното, докато не премислех какво да правя с живота си.
Значи тя не беше единствената, която се криеше в Дакота Билдинг и си ближеше раните.
— А измисли ли какво да правиш?
— Май да. Обичам сградата. Не всички обитатели, но някои от тях. Да, от време на време се отнасят към мен като към идиот, който знае единствено как се отпушва тоалетна, но има тръпка в живота тук.
— Прекрасно.
На светлината на уличната лампа тя забеляза, че той се изчерви.
— Това не го разказвам на повечето хора. Не искам да мислят, че съм някакво мекотело.
— Мекотело ли? Който използва тази дума, значи е мекотело.
— Нали разбираш какво се опитвам да ти кажа?
— Разбирам.
Сградата се извисяваше над тях и те спряха, за да огледат величествената фасада.
— Истинска красавица.
Дори без да го поглежда, Бейли долови усмивката в гласа му.
Деветнадесета глава
Ню Йорк Сити, януари 1885 г.
Закуската на следващата сутрин беше парче мухлясал хляб с поизстинала кафява течност, която една от другите пациентки нарече какао. Сара изпи напитката наведнъж и захапа коричката, изчака я да омекна достатъчно, за да преглътне.
Днес щеше да обясни, че са допуснали грешка, че не е от жените, на които им тече слюнка от устата, нито пък е някоя маниачка. Тази сутрин се събуди и се чувстваше много по-добре, отколкото през изминалите седмици. Главоболието и летаргията бяха отшумели. Яснотата бе дошла твърде късно, за да я спаси от пътуването до това противно място, както една от сестрите нарече ферибота днес сутринта.