След закуска отново ги накараха да седнат на пейките в октагоналната стая. Нямаше никакво движение, никакви разговори не се допускаха. Сара се възползва от времето, за да наблюдава сестрите — този ден бяха пет — и лекаря. Четири от сестрите бяха яки, неприятни, но най-младата все още не бе поела от горчивината им. Отнасяше се с пациентките по-спокойно, по-търпеливо. Сара чу да я наричат сестра Олдън. Доктор Фийлдс предпочиташе сестра Олдън и правеше всичко по силите си, за да разговаря с нея вместо с другите.
Много от останалите пациентки бяха чужденки и или не владееха езика, или го знаеха съвсем слабо. Сара беше сигурна, че повечето са с ума си, но не им е бил даден шанс да обяснят на майчиния си език какво става. От другите, които говореха английски, няколко си приказваха безспир, въпреки че рискуваха да получат удар по главата, а някои бяха гадни и крадяха хляба от чиниите на другите или се опипваха непристойно. Сара избягваше да среща погледите им, затваряше се в себе си, когато минаваха, и се стараеше да бъде невидима.
Прозвуча звънец и групата беше подкарана навън в януарското утро, където стотици други жени бяха сгушени край сградата или упорито обикаляха. Сара пристъпи към водата и се загледа над сивите вълни на Ийст Ривър към Манхатън. В студения бистър въздух тя откри веднага онова, което търсеше.
Дакота Билдинг.
Трите триъгълника на източния небосклон сочеха като фарове към надвисналото небе. Запита се дали Тио не е излязъл на покрива, за да я потърси. Сигурно беше полудял от тревога. Нямаше съмнение, че скоро ще се сети къде са я затворили, и ще я освободи. Беше въпрос на време.
— Няма смисъл да гледаш към града. Само ще се натъжиш.
Жена с маслинова кожа и черна коса бе застанала наблизо, прегърнала се с ръце, за да й бъде по-топло. Изглеждаше на около четиридесет, с бръчки като мустачки на котка по бузите и с кичур сива коса.
— Аз съм Наталия — чуждестранният й акцент звучеше апетитно. Или просто Сара беше гладна.
— Аз съм Сара. Сара Смайт.
— Ти пристигна вчера, нали?
— Да — Сара погледна към приюта.
— Не се тревожи, няма никой. Те мразят да излизат в студа, така че това е от малкото време, в което имаме свобода.
Тръгнаха заедно по пътеката.
— Откога си тук? — попита Сара, макар да се страхуваше от отговора.
— Пет години, струва ми се. Non lo so[3], времето ти се губи тук.
Кръвта се оттече от главата на Сара. Нямаше да изкара седмица тук, камо ли пет години.
— Защо те пратиха тук?
— Откраднах мармалад от работодателката си, богата signora[4] на Двайсета улица. Работех като кухненска прислужница. Децата ми бяха болни — можех да го продам за лекарства. Тя ме претърси и го намери, а когато й казах, че е стисната, тя накара да ме освидетелстват.
— Как е могла да направи подобно нещо? На мен ми се струваш напълно нормална.
— И аз мисля същото за теб. Как попадна тук?
— Честно казано, не съм сигурна. През изминалия месец се чувствах зле — постави ръка на корема си, беше рефлекс. — Работя в голям жилищен блок и когато изчезна една огърлица, те настояха, че съм я взела аз. Само че аз не помня подобно нещо. Как е възможно?
— Ти ми се струваш sano di mente[5]. Много добра, много умна.
Забележката на Наталия повдигна духа й.
— И аз се чувствам така. Ще го обясня днес на доктора.
Наталия спря.
— По-добре недей. Никак не им е приятно, ако са сгрешили.
— Но аз не мога да остана тук и минута повече.
— Внимавай — Наталия духна на събраните си ръце, а през пръстите й изскочи пара. — Ако вдигаш шум, ще те тикнат в бърлогата или в ямата. По-добре да не попадаш там.
— Какво става там?
— Там затварят най-тежките случаи, най-буйните пациенти. Има опасност за теб, ако се озовеш там.
— Няма да буйствам. Това е всичко. Ще се държа възпитано, ще говоря логично. Ще им покажа, че съм с ума си.
Наталия не отговори. Чу се нов звънец.
— Влизаме вътре.
Докато се връщаха, на Сара й хрумна нещо.
— Какво стана с децата ти?
— Не знам.
— Те знаят ли, че си тук?
— Вероятно не. Самата аз не знаех къде ме отвеждат.
— И аз не знаех — ако знаеше, щеше ли да направи нещо, за да промени странните събития? Ако беше ритала и пищяла, щеше да се озове в затвора. Горката Наталия е трябвало да остави децата си да се грижат сами за себе си. Тя се мъчеше да измисли нещо, което да каже. — Говориш добър английски.
— Слушах внимателно, учех бързо, когато дойдох от Италия.
Подредиха се зад другите пациентки и влязоха в октагона. Бяха като кокошки, които влизат обратно в кокошарника.
— Не е редно онова, което правят. На мен и теб. Несправедливо е.