Наталия прихна.
— Да не би да мислиш да се обединим, да се борим заедно? Няма смисъл.
— Трябва да направим нещо.
— Някои са пробвали.
— Как?
Наталия махна с ръце.
— Да преплуват, да избягат. Удавиха се.
Сара се обърна към ледената вода. Дори през лятото мощни течения разкъсваха възсолената вода, сякаш гигантски морски змии се мятаха под повърхността.
Приближаваха вратата, а на Сара не й се влизаше. Бе толкова успокояващо да поговори с човек, който разбираше. Пред тях младо момиче със сплъстена коса и мило лице пееше песен.
— Идиотка. Има ги много — каза Наталия. Песента на момичето премина в тананикане. — Поне не знае къде се намира. Понякога й завиждам.
За обяд имаше парче вмирисано телешко, което трябваше да се яде с ръце, тъй като нямаше нито нож, нито вилица, един варен картоф и купичка супа, а след това и парче хляб. Сара бе толкова огладняла и измръзнала от разходката в студа, че изяде и изпи всичко, стараеше се да не поглежда зеления мухъл по хляба. Апетитът й даде надежда, че е в добро здраве, тъй като през изминалите седмици не можеше да хапне почти нищо, и реши, че това е допринесло за изпадането в умопомрачение.
Работата, която им дадоха в края на обяда, беше шанс да се пораздвижат. Сара трябваше да изтърка стълбите на октагона с още шест други жени. Сестрите им дадоха кофи и четки и жените се разпределиха, всяка пое площадка и стълби. Въпреки че пръстите й премръзнаха от водата, ставите на раменете и коленете приветстваха работата. Тя погледна към оберлихта високо над нея. На Тио много щяха да му харесат внушителните йонийски колони, които свързваха балконите.
— Търкайте.
Една сестра я гледаше злобно от балкона горе. Сара приключи със своята част за трийсет минути, но забеляза, че останалите жени се бавят, повтарят вече почистеното, затова и тя се зае отново с работата. Нямаше смисъл да привлича вниманието, като съобщи, че я е свършила. Докато търкаше по-долните стъпала, два сестри минаха покрай нея.
— Директор Дент ще дойде след час. Доктор Фийлдс каза да заключим шумните, докато не си тръгне.
— Ще пропуснат вечерята.
— Няма значение. Ще има друго ядене утре — при тези думи тя се разсмя. Беше сестра Гарелик и забеляза, че Сара я наблюдава.
— Какво зяпаш? — Тя стъпи с мръсния си ботуш на стъпалото, което Сара търкаше. — Почисти веднага!
Другата сестра прихна и двете се отдалечиха. Директор Дент. Сара щеше да избере подходящ момент и да отиде при него, да му разкаже историята си. Въпреки че вече не беше облечена в черна коприна, а косата й беше сплетена на гърба като на ученичка, тя все още говореше с акцент на добро английско момиче и се държеше като такова. Щеше да го спре и да помоли за момент насаме с него. Преди винаги се беше получавало и тя знаеше, че е най-добре да го направи сега, още докато е нова.
Заредена с нова енергия, тя изтърка мръсния отпечатък от ботуша и когато следващият звънец звънна, тя последва останалите момичета, изхвърли мръсната вода навън и остави парцала и кофата на площадката. Отидоха в едно от крилата и влязоха в дълга стая с висок прозорец с решетка от едната страна. До всяка стена бяха поставени неудобни пейки. Повечето от жените се втурнаха към пейките срещу прозорците и Сара разбра със закъснение защо.
Щяха да седят тук часове. Ако вчерашното чакане пред кабинета на доктора бе ужасно, то бе едно нищо в сравнение с мъчението този следобед. Сара се настани на пейката под един от прозорците и студен вятър лъхна врата и гърба й. Жените, които седяха срещу нея, гледаха през прозорците, вдигнали очи като в църква, докато тя виждаше единствено изнурени лица.
Ако някоя жена се наместеше на пейката, сестрите — настанали се на една маса в средата на стаята — се разкрещяваха за тишина. Никой не говореше, но две от пациентките задрямаха прави.
Час по-късно Сара се питаше дали не е наистина луда. Искаше да излезе оттук и да изкрещи с пълно гърло. Светлината в стаята се промени от златиста в зелена, накрая стана синя. Когато затвори очи, цветовете затанцуваха зад клепачите й. Ако не внимаваше, щеше да си изгуби ума и нямаше да е по-различно, ако е луда. Вратата се отвори и влезе мъж в черен костюм, с бели бакенбарди. Сестрите станаха.
— Директор Дент, добре дошли — поздрави сестра Гарелик.
— Благодаря, дами. — Той пъхна ръка в единия си джоб, а в другия прибра часовника си, сякаш се страхуваше някой да не му го вземе.
— Как сте? — Директорът направи пълен кръг на стаята и почти не спря, за да чуе отговора. Не че получи. Няколко от жените се осмелиха да проговорят и казаха „Добре“ или „Благодаря, господине“.