Докато минаваше покрай нейната редица, Сара се стегна. Трябваше да каже нещо. Веднага.
Отвори уста, за да заговори, но сестра Гарелик я прекъсна.
— Директор Дент, не бих искала да прекъсвам визитата ви, но доктор Фийлдс се надяваше да му отделите пет минути.
— Разбира се. Водете.
Сестра Гарелик погледна злобно Сара, когато се обърна — знаеше какво е намислила. Все едно беше прочела мислите й. Може и да беше спечелила този рунд, но Сара щеше да я надхитри. Налагаше се.
* * *
Отново ги накараха да седят. Вечерята тежеше като олово в стомаха й, когато седна между Наталия и жената с дългата сива коса, която беше плакала през нощта. Сара се опита да я погледне, за да се запознаят и да общуват дори с мигане, но съседката й бе забола очи в краката.
— Толкова е студено.
Каза го шепнешком, но в мълчанието на стаята прозвуча като писък. Сара изшътка тихо. Сестрите бяха пред вратата, приказваха за нов магазин за рокли, който отварял някъде в Манхатън, което й се стори далече като Русия. О, какъв лукс да говори за магазини за дрехи, нещо, което бе приемала за даденост, преди да я хвърлят в този мръсен зандан. Сега й се искаше да не е била чак толкова втренчена в дребнавостите на всекидневието и да бе ценила свободата си.
— Студени. Краката ми. Толкова са студени!
Сара се наведе към нея.
— Знам, скоро ще станем и ще си легнем. Никакви приказки повече.
Жената я погледна доверчиво.
— Всичко е наред. Как се казваш? — прошепна Сара.
— Мариан.
Жената сигурно е била прелестна навремето, костната й структура сега изпъкваше под хартиено тънката кожа.
— Красиво име, Мариан — Сара пое ръката на жената в своята и я разтърка.
— Не. Не. Студено — зъбите й тракаха.
— Не говорете — предупреди ги Наталия от другата страна на Сара. — Ще ни навлечете неприятности на всички.
Сара продължи да стиска ръката на Мариан.
— Тя не може да се сдържи.
Без предупреждение Мариан скочи от пейката.
Втурна се напред и започна да подскача, скръстила ръце пред тялото си. Устата й беше широко отворена и оттам избликна гърлен вик. Тя продължи да изразява мъката си в писъци и звуците отекнаха в просторното помещение.
Сестрите се втурнаха вътре, предвождани от сестра Гарелик.
— Какво става тук?
Мариан се метна към другия край на стаята, все още подскачаше и крещеше.
— Студено й е — обади се Сара.
— Нито дума — изсъска Наталия.
Беше твърде късно. Сестра Гарелик се врътна към Сара.
— Млъквай!
Тъй като не беше свикнала да получава команди, Сара се стегна.
— На нея просто й е студено. Има ли начин да получи друго наметало, одеяло? Моля ви, нали виждате колко е слаба. Студът минава през нея.
Мариан се опитваше да избяга от ръцете на останалите две сестри, тичаше около масата, а те я следваха. Сестра Гарелик протегна ръка с размерите на клон на дърво и я стисна за гърлото.
— Приключи ли, миличка?
Мариан кимна, но когато сестра Гарелик отпусна пръсти, тя изпищя по-силно, отколкото Сара си представяше, че е възможно. Много от пациентките се свиха, но Сара се изправи.
— Трябва да й помогнете.
Сестра Гарелик се изсмя и блъсна Сара със свободната си ръка да седне. Обърна се към Мариан и я огледа, както немирно дете оглежда пеперуда.
— Разбрах, че тази навремето е била танцьорка.
Мариан отпусна ръце.
— Това ти привлече вниманието, нали? Значи трябва да потанцуваш за нас, тъй като не можеш да седиш мирно като останалите пациентки.
Мариан поклати глава.
— Танцувай. Или никаква храна три дни.
Сара се сви, готова да се притече на помощ на жената, да разсее сестрите, но Наталия я стисна за ръката.
— Не го прави. Стой мирно.
— Танцувай. Веднага.
Мариан заподскача като червеношийка, предпазливо, внимателно.
— Това не е танц. Ако не танцуваш, няма храна.
Отначало внимателно жената започна да прави изящни стъпки, след това размаха ръце, затананика мелодия.
— Точно така, продължавай! — Сестра Гарелик я наблюдаваше и се облизваше.
Движенията на Мариан станаха по-уверени, тя протегна ръце, след това ги изпъна над главата си, краката й се изпънаха в дълги, източени линии. За момент Сара забрави къде се намира. Голата стая сякаш се превърна в лондонска сцена, а Мариан бе дебютираща балерина в пола от наслоен тюл. Косата й летеше, докато тя се въртеше на един крак, другият се изви и изтегли назад, инерцията я тласкаше. Тя завърши и се поклони ниско, остарялото й тяло бе все още гъвкаво, стъпките — запечатани в паметта.
За момент никой не помръдна, всички бяха като омагьосани. Сестра Гарелик даде знак на останалите сестри да седнат и се настани в средата на масата. Нямаше съмнение, че танцът ги е пренесъл от всекидневните задачи на място, където красотата и добротата бяха все още възможни.