Когато обаче Сара забеляза профила на сестра Гарелик, сърцето й се сви. На челото й пулсираше вена, очите й блестяха злобно. Неочакваната грация на Мариан я беше вбесила още повече.
— Танцувай, докато не кажа да спреш!
Мариан продължи, но този път бе по-невнимателна със стъпките, не откъсваше очи от лицето на сестра Гарелик. След десет минути тя се беше превърнала в призрак на предишното си аз, сякаш бе изтъкана от енергия, подхранвана от неочакваното усилие. След двайсет минути падна на колене.
Звънецът звънна, но сестра Гарелик вдигна ръце и всички седнаха.
— Танцувай още. Подскачай както преди. Жалка си. Слабачка. Жалка дъртачка.
Останалите сестри се присъединиха, шегуваха се и се смееха на жената. Сълзи се стичаха по лицето на Мариан, устата й беше зейнала от изтощение.
— Вдигай се, дърта мръснице. Вдигай се!
Сара се опитваше да внуши безмълвно на жената да стане. Скоро трябваше да ги пуснат и тогава тя щеше да я отведе на горния етаж в леглото и да я завие. Щеше да се отнесе мило с нея.
Мариан стоеше на ръце и колене, опитваше се да се изправи, когато сестра Гарелик пристъпи към нея и я блъсна с ботуша си толкова силно, че тя падна на каменния под.
— Достатъчно!
Сара се втурна към нея, без да се интересува какво ще стане. Де да можеше и останалите жени да постъпят по същия начин, тогава щяха да надвият сестрите, да превземат кораба и да отидат на безопасно място.
— Вие сте лудите, как е възможно да сторите това на горката стара жена? — Тя пое Мариан в ръцете си и вдигна поглед.
Очакваше да види лицето на сестра Гарелик разкривено от омраза. Очите й блестяха, бузите й бяха поруменели. Тя беше щастлива! Мисълта, че може да тормози друг човек, доставяше удоволствие на ненормалницата. Физическо удоволствие. При тази мисъл стомахът на Сара се преобърна.
Бебето й! Замря за секунда, когато видя как сестра Гарелик отдръпва ботуша си назад. Нямаше достатъчно време да се защити. Ритникът, който попадна в незащитената част на тялото й, беше толкова силен, че тя се повдигна няколко сантиметра от пода. Дъхът излезе от тялото й и тя изпъшка, пусна жената и обви корема си с ръце. Следващият ритник попадна в бедрото и болката стигна чак до таза.
Зловещ кикот бе последното, което Сара чу, когато ботушът на сестра Гарелик попадна в слепоочието й.
Двадесета глава
Ню Йорк Сити, януари 1885 г.
Сара гледаше през прозореца към поредното мрачно утро.
Беше затворена вече пет дена — почиваше в леглото заради наранените си ребра. Прекарваше часове наред на прозореца. През деня чуваше виковете на сестрите, докато извеждаха пациентките на разходка, но други гласове не чуваше. През отвор под вратата й подаваха мизерно количество храна. През първите два дена тишината беше истинско облекчение след суматохата навън, но сега вече копнееше за човешко докосване, за усмивка, за нещо, което да покаже, че съществува. На третия ден се заоглежда, за да намери нещо, с което да се убие, но леглото нямаше метална пружина, не намери нищо остро. Замисли се дали да не си разбие главата в голите стени.
Вратата към стаята й се отвори и в мига, в който тя скочи, долови скърцането на пантите.
— Госпожо, Смайт, излизате.
— Излизам ли? — Вик на радост се загнезди в гърлото й. Да не би Тио най-сетне да беше дошъл?
Непознатата сестра се усмихваше. Липсващ преден зъб й придаваше страшен вид.
— Не навън. Връщате се в главното отделение. В шеста стая.
Разбира се. Колко глупава беше, да си помисли, че ще я пуснат.
Беше облекчение, че ще бъде с останалите жени. На закуска Наталия я дръпна да седне до нея и настоя Сара да изяде нейното парче хляб.
— Трябва да те подсилим. Приличаш на призрак.
Сара захапа послушно твърдата коричка.
— Какво стана с Мариан?
Наталия поклати глава.
— Отведоха я. Надявах се да сте заедно.
— Тя няма да изкара дълго.
— Стига за нея. Трябва да се поохраниш. Да не си посмяла повече да се притичаш някому на помощ. Това се наказва тук.
— Знам. Вече ми е ясно — с тези думи част от човечността й се стопи.
Наталия я, погали по рамото.
— Не се обвинявай. Това място е порочно, зло. Остани жива. Това трябва да направиш.
Яж, спи и дишай. Де да беше толкова просто.
— Добрата новина е, че оттогава не сме виждали сестра Гарелик. Мислим, че са я изпратили някъде другаде.
След първия час седене паниката започна да я завладява. Искаше й се да тича като Мариан, да танцува, да се движи.