— Приятно ми е да мисля по този начин — Наталия погледна към Сара, която инстинктивно прикри корема си. — Скоро няма да можеш да го криеш.
Сара отново скри корема си.
— Какво имаш предвид?
— Бременна си.
Очите на Сара се насълзиха.
— Да — последните две нощи, потънала в горчивата тъмнина, тя си представяше какво би било, ако не бе тръгнала за Щатите. Щеше да бъде икономка в „Лангъм“ и нямаше да има падение, от което да се срамува. Само че вече не можеше да скрие истината, дори пред себе си.
— Какво ще правиш? — Наталия се наведе към нея и бръчката между очите й стана по-дълбока.
— Не съм сигурна какво мога да направя. Изумена съм, че оцеля след побоя на сестра Гарелик. Но то се движи, расте.
— Той или тя, не му казвай то.
— Не мога да мисля за него по друг начин — гърдите й се стегнаха и тя отчаяно се опита да си поеме дъх. — Какво да правя? Какво ще ми направят, след като разберат?
Наталия постави ръка върху ръката на Сара, за да й вдъхне кураж.
— Доколкото знам, в болница „Чарити“ има отделение за неомъжени майки. Може да родиш там.
— Чух сестрите да говорят по този въпрос. За „жени без съпрузи и деца без бащи“, така казаха. Винаги ни свързват с мъж, все едно не е достатъчно да си просто жена или дете.
— Кой е бащата?
Тя потръпна, неспособна да произнесе името му.
— Той не знае за него, нито че съм тук. Освен това не е свободен.
— Ще ти трябва помощ, когато настъпи моментът.
— Какво правят с бебетата, които се раждат в болницата? Знаеш ли?
Наталия поклати глава.
— Сигурна съм, че не искат да им се мотае бебе, поредната уста, която да хранят. Това може да се окаже билетът ти да се махнеш оттук.
— Или пък да им послужи за извинение, за да ме затворят завинаги и да ми вземат детето. Като допълнително наказание.
Две жени от съседната маса ги погледнаха. Сара бе сигурна, че са чужденки и не разбират английски, въпреки това сниши глас.
— Не знам какво ме чака. Какво да направя?
Наталия протегна ръка и я погали по бузата.
— Не се тревожи, все ще измислим нещо. Знаеш ли кога ще се роди бебето?
Макар да беше решила, да не мисли напред, Сара бе пресметнала.
— В средата на август, струва ми се.
— Ще поразпитам и ще се опитам да разбера дали се е случвало преди. Сестра Олдън е мила, ще попитам нея.
— Моля те! — Сара трябваше да вложи цялата си воля, за да не се хвърли в прегръдката на Наталия и да не избухне в сълзи.
— Добре. Стигнали сме дотук, нека да видим дали тази ситуация няма да проработи в твоя полза.
* * *
Седмица по-късно, по време на разходката Наталия дръпна Сара настрани, така че сестрите и останалите пациентки да не ги виждат.
— Какво? Да не би нещо да не е наред?
Очите на Наталия блестяха.
— Всичко е наред. Вчера открих сестра Олдън в един от офисите. Работеше сама.
— Какво научи?
— Каза, че бременните пациентки — всяка година имало по няколко — ги изпращали в болница „Чарити“ на острова, в отделението за неомъжени майки.
— Болницата е за хора от работилницата, нали?
— Да. Ще бъде трудно. Но нямало да е толкова зле, както е тук, така ми се струва.
— Как да разберем със сигурност? Надзирателките са свикнали със скитници, пияници и разни такива.
Наталия вдигна брадичка и се разсмя.
— Ние сме луди, да не би да си забравила? Да не си мислиш, че те са под нивото ни?
— Дами, какво правите тук? — Директор Дент се приближи с лула в ръката. — Не би трябвало да стоите сами.
— Извинете ни, директор Дент — Наталия направи нещо средно между поклон и реверанс, което, изглежда, го умилостиви.
Той махна с ръка.
— Отивайте да подишате свеж въздух, ще ви прочисти ума.
— Добре, господине.
Следващата седмица, още в началото на смяната във фабриката за рогозки, сестрата се провикна от вратата и даде знак на Наталия и Сара да донесат кошниците с готови рогозки.
— Тези трябва да отидат в затвора. Оставете ги на входната врата. Не влизайте вътре. Ето ви бележка, в случай че някой ви попита какво правите.
— Добре, госпожо.
Сара не можеше да повярва на късмета си. Двете стиснаха по една дръжка на кошницата и тръгнаха по пътя на юг. Разходката им върна отдавна забравеното чувство за свобода.
Приятен ветрец подухваше от запад, докато вървяха по прашния път. Затворът приличаше на замък, с малки квадратни прозорци и покриви с кули. Груба дървена ограда бе издигната пред входа с метална порта в средата. Двете надникнаха вътре.
Мъже в дрехи на черно и бяло райе вървяха плътно един зад друг, всеки притиснат в гърба на предния. Пазачи с пушки и пръчки ги наблюдаваха. Един от мъжете забеляза двете жени и подсвирна, а пазачът вдигна пръчката и го удари силно по раменете.