Колко ли ужасно е да бъдеш изхвърлен от познатата роля и обстановка. Да се скриеш след години служба. Сара настръхна при мисълта за тази несправедливост, тъй като собственият й пост в „Лангъм“ не беше сигурен, защото зависеше от прищевките на господин Бирмингам, колкото и компетентно да изпълняваше задълженията си. Кратката й среща с господин Камдън, макар и любопитна, й напомни, че тя е добра в работата си.
Когато я повишиха, предизвикателството да балансира многото задължения като главна икономка, я изпълваше с вълнение. Тя извършваше маневри също като генерал по време на война, действаше точно и последователно, за да е сигурна, че „Лангъм“ ще си остане един от най-блестящите хотели в Лондон. Само че това никога не беше достатъчно за господин Бърмингам и напоследък работата започваше да опъва нервите й. Сара се скъсваше от работа по цял ден, а след това се отпускаше изтощена в леглото и не можеше да заспи заради многото задачи, с които трябваше да се заеме рано сутринта. Трябваше да успокои раздразнителната главна перачка и да я убеди да слага по-малко белина на чаршафите, да разбере коя камериерка е откраднала гребена от коруба на костенурка от стая 322.
Тя прибра писмата и отиде в задната част на къщата. Дебелите дръжки на фльор дьо лис по пътеката приличаха на паднали стражи. Оранжевото вечерно небе озаряваше водата в езерото, сякаш и вода, и земя пламтяха. Тя беше на трийсет години. Твърде стара, за да замине на друг континент и да започне от нулата.
Но пък всичко, което беше чела за Америка във вестниците, я интригуваше. Там нямаше да се притеснява дали използва правилната титла. Към всички се обръщаха с госпожо, господине или госпожице. Американските гости, с които се беше срещала, като господин Камдън, не бяха чак толкова взискателни като английските.
Както беше тръгнало, тя можеше да остане в „Лангъм“ още трийсет години, след това да се оттегли в къщата и да поеме оттам, откъде майка й беше приключила. Чай пред камината, шери пред камината и съвсем същото следващия ден.
Или пък можеше да пробва нещо съвсем ново.
Трета глава
Ню Йорк Сити, септември 1985 г.
Бейли се отпусна на твърд стол с широка седалка в чакалнята на „Креспо и О'Райли“, доволна, че се е измъкнала от задушаващата жега на Ню Йорк Сити. Извади салфетка от чантата си и попи бузите и челото. Неуспешното къдрене, което Тристан О'Райли настоя да й направят преди шест месеца, бе започнало да израства, но след нетърпимата жега в метрото тя сигурно приличаше на рошав пудел. Нямаше намерение да изглежда така, когато излезе тази сутрин. Тристан, който се интересуваше единствено от красиви неща, нямаше да се зарадва.
— Той ще ви приеме — не познаваше рецепционистката. Но Тристан ги сменяше на всеки три месеца, така че всичко беше точно.
Нямаше я три месеца. Имаше чувството, че са минали три години. Усети тръпка по гърба, която пропълзя до врата, и си пое дълбоко дъх.
Рецепционистката стана.
— Заповядайте насам.
Бейли я последва послушно и подмина стария си офис. Жената зад бюрото вдигна поглед и отправи на Бейли стресната усмивка, преди да се наведе над мострите от тъкани пред себе си. Точно Уонда ли трябваше да е на нейното място? Уонда, която не можеше да направи разлика между шантунг и естествена коприна. Бейли можеше да я засенчи пред всеки клиент.
Въведоха я в ъгловия офис.
— Ето те и теб, момичето ми.
Тристан стана и тръгна с балетна стъпка към Бейли, за да я прегърне. Беше учил в Американската балетна школа, преди да стане асистент на суперзвездата във вътрешния дизайн Диего Креспо, а след това да се превърне в негово гадже и бизнес партньор. Напоследък Диего прекарваше повечето си време в Ийст Хамптън, докато Тристан оглавяваше организацията. Бяха взели Бейли веднага след като завърши школата по дизайн „Парсънс“ и Тристан се превърна в неин довереник и партньор на всяко парти, докато нещата не рухнаха.
Тя се отпусна в прегръдката му.
— Тристан, толкова ми липсваше!
— Сигурен съм, сладурче. Как си? — Той я задържа на една ръка разстояние и тя примига под пронизващия му поглед.
— Добре — усети, че отново я избива пот; този път от нерви, не от влагата.
— Косата ти… — Той дори не си направи труда да довърши изречението.
— Знам, ужасна е.
Тристан посочи стола и седна на ръба на бюрото си. Не беше красавец, поне не като мургавия Диего, но знаеше как да облича гъвкавото си тяло със съвършените цветове и кройки. Днес беше в небесносин ленен блейзър, който подчертаваше синьото на очите му. Русата му коса, макар и оредяваща, беше зализана с помада също като на ученик. Както винаги, изглеждаше безупречно.