— Да, никога — отвърна той. И се превърна в един подивял човек. Обзет от удоволствие, отметна глава назад и извика.
Тежеше й, но тя не помръдна. Захапа леко рамото му, после го целуна.
— Не беше лошо — рече тя. — Можем да го повторим, а?
Повдигна се на лакти и я погледна.
— Няма да мога — отвърна той. — Аз съм само един мъж, Арабела, а ти ме изцеди.
— Не съм сигурна, че казаното ми харесва.
Джъстин се наведе и я целуна по носа.
— Дай ми малко време и ще го направим отново. — Замълча, а после прошепна: — Прощаваш ли ми, че те нараних? Ще можеш ли изобщо да ми простиш?
Все още беше дълбоко в нея. Тя повдигна нагоре бедра и Джъстин простена.
— Да — каза тя, а той започна да се движи дълбоко в нея. О, колко хубаво беше! Копнееше усещането никога да не спира. Скоро последва ритъма му и двамата забравиха за всичко друго.
Арабела се сгуши под топлата завивка, притисна се плътно до съпруга си и скоро заспа.
Изведнъж усети, че се е озовала отново сред развалините на стария манастир. Камъните се търкаляха и падаха, удряха я по главата, по лицето и раменете. Тя се хвърли по очи, за да избегне острите назъбени камъни. Отчаяно вдигна ръце над главата си. Пръстите й се вкопчиха в нещо чупливо. Усети, че нещо стиска ръцете й и я дърпа със сила напред. Въпреки че покрай нея цареше пълен мрак, тя успя с ужасяваща яснота да види кой я държи тъй безмилостно. Стискаше я костеливата ръка на един скелет. Лишените от плът пръсти се забиваха дълбоко в китките й. Дочу слаб плач, а сетне стон на омраза и болка — шумовете на неизбежната смърт. Скелетът се надигна и изпотрошените зъби заваляха от кухината на устата му. Костите на ръцете му бавно започнаха да се разпадат пред очите й. Главата се търколи назад и с пукот се разтроши на парчета, които се разпиляха по земята. Покрай нея се разнесе адски писък. Почувства как смъртта я обгръща, как сключва костеливите си ръце върху гърлото й и я завива със савана на ужаса.
Арабела се събуди с писък. Ръцете й отчаяно дращеха по чаршафите.
— Арабела, събуди се най-сетне, по дяволите! — чу тя силен вик.
Графът запали една свещ и я вдигна над главата си. Светлината падна върху ухиления скелет от „Танца на смъртта“ и тя се дръпна назад сепнато. Сън и реалност се смесваха. От скелета ли се разнасяха онези писъци? А дали не беше бебешки плач? И безнадеждният плач на една жена? Дали не бе чула гласовете на духовете на Ившам Аби?
— Арабела, събуди се. Ела, любов моя, да те прегърна. Имаше кошмар. Било е само сън. — Притегли я към себе си и започна да я гали по гърба.
Тя пое дъх на пресекулки.
— Сънувах ужасния скелет в развалините на манастира. След това вероятно съм чула гласовете на духовете, но сега вече не съм сигурна дали не са били моите писъци. О, Господи, беше толкова ужасно!
— Аз също чух духовете. — Той погледна към „Танцът на смъртта“. — Не харесвам това нещо. Дали да не заповядам да го качат на тавана?
Арабела кимна утвърдително.
— Джъстин, знаеш ли, може да ти прозвучи странно, но това пано по някакъв начин беше част от съня ми. Не мога да ти обясня точно. Наистина е по-добре да го качим на тавана. Сега вече не означава нищо за никого. — Тя се сгуши до него. — Този следобед бях на косъм от смъртта. Щях да умра, без да съм разбрала почти нищо от живота. Щях да умра, без да те познавам истински като мой съпруг. Благодаря ти, че ме спаси.
— Цялата трепериш. — Той я целуна по слепоочието, после отмести кичур от челото й. — Струва ми се, че се боя да говоря открито с теб. Може би защото съм мъж? Ние, мъжете не говорим открито за нещата, които ни вълнуват. Може да ти прозвучи глупаво, но чуй какво ще ти кажа: ако беше умряла, аз нямаше да го преживея. Ето това е.
— Жервез се опита да ме убие днес. Не, не клати глава. Със сигурност знам, че се е опитал. Камъните се срутиха само в килията, в която бях аз. Той ме помоли да стоя там. Каза, че иска да огледа другите помещения. Защо, Джъстин? Защо би искал да ме убие? Дълго мислих, но не можах да открия нито една причина. Защо Жервез го направи?
Графът мълчеше, но не отпускаше прегръдката си. Пръстите му леко галеха рамото й, наслаждавайки се на мекотата на кожата й.
— Той не е искал да убие теб — каза най-накрая. — Целта му е била да ме накара да напусна Ившам Аби. Знам, че иска да дойде тук, в нашата спалня. В тази стая има нещо скрито, нещо, което той иска. Навярно старата Жозет е знаела какво е то и затова той е убил бедната старица. Не те ли учуди, че държах тази стая заключена? Или пък защо дадох онова глупаво обяснение, че има хлабави дъски от дюшемето и това представлява опасност? Просто исках да го задържа настрана, докато не разбера какво цели.