— Лейди Ан — неуверено започна той, — не можете, не трябва да се предавате. Моля ви, помогнете на себе си, помогнете и на мен. Знам, че можете да го направите. Вие сте силна. Искате да живеете. Ще го направите, трябва да го направите. Ще родите бебето си. От гърлото й се изтръгна ужасяваш писък и тя отново бе погълната от собственото си тяло, от раздиращата болка.
Той бързо пъхна ръка в нея, напипа главата на бебето й и изкрещя:
— Напъвайте! Сега, давайте сега!
Поколеба се само за миг, после сложи длан върху корема й и натисна надолу.
Писъкът й се изтръгна ведно с плача на бебето и го потресе до дъното на душата.
Лекарят влезе в библиотеката на графа и застана уморено в затъмнената със завеси стая.
— Имате момиче, милорд. Поздравления. Одрала ви е кожата. Жена ви много се измъчи, но ще живее.
Толкова беше изморен, че едва се държеше на крака, и чакаше графът да каже нещо. Той небрежно избърса пръсти във великолепната си жилетка, втренчи се с израз на погнуса в изпръсканата с кръв бяла риза на лекаря и изрече равнодушно:
— Момиче, значи, Брениън? Е, добре, все пак това е само началото. Тя е млада и още може да ми роди синове. Да, жените обичат бебетата. Скоро ще пожелае да има още едно. Ще забрави всичко още преди да е отминала тази седмица, ако бебето оцелее, разбира се. Много не успяват. Елзбет оцеля, но това може би няма да прескочи трапа. Кой знае?
Лекарят изпита ненавист към този човек. Нима не бе чул писъците на жена си? По напрегнатите лица на слугите в огромното имение сякаш не бе останала капчица кръв. Графът, нейният съпруг, също я бе чул. Не можеше да не е поне малко загрижен за нея.
Самият той никога нямаше да забрави страданията й. Искаше му се да убие този човек. Не защото бе забременяла от него, а защото не се интересуваше дали тя ще живее или не. Кучият му син! Беше готов да го убие. Наложи си да се овладее и изрече с безличен, професионален тон, при все че му се искаше да го изкрещи:
— Боя се, че няма да е възможно, милорд — изчака, щом забеляза, че лицето на графа потъмнява. Беше мъжествено лице, силно и интелигентно, и доктор Брениън го мразеше точно толкова, колкото и самия човек. Е, все пак му оставаше злорадата наслада на вестите, които засега не бе съобщил на този проклет човек.
— Виждате ли, милорд, едва не загубихме лейди Ан, докато раждаше дъщеря ви. Като ви казах, че ще живее, имах предвид, че беше на косъм от смъртта. Изгуби много кръв. — Той спря за миг, преди за изрече: — Лейди Ан няма да може да ви роди повече деца.
— Що за глупости говорите, Брениън — изрева графът, привел глава. — Ами че тя е едва на осемнайсет години! Майка й ме увери, че е широка в ханша и че от нея ще излезе превъзходна родилка. Сам дори сложих ръка на корема й и при все че е дребна, не можах да напипам тазовите й кости. Майка й е родила шест деца, четири от тях момчета. Проклятие, избрах я заради младостта й и заради уверенията на майка й. Не мога да се съглася с теб. Сигурен съм, че грешиш.
Родителите й бяха позволили на този човек да опипва дъщеря им? Исусе, гадеше му се.
— За нещастие, милорд, възрастта на милейди няма никакво значение, още по-малко ширината на ханша й. Тя няма да роди други деца, нито момчета, нито момичета!
„Боже как мразя този човек — мислеше си той. — Призван съм да пазя живота, но въпреки това ми се иска да го убия. Бедна моя Ан… за него ти си нищо, съвсем като Магдален. А сега той има още една дъщеря, която да пренебрегва. Може би дори ще я отпрати надалеч. Поне няма да ти се наложи отново да страдаш заради него“
Графът рязко му обърна гръб и изпсува дълго и вулгарно. Не чу когато лекарят излезе от библиотеката, за да продължи бдението си над съпругата му в спалнята на горния етаж.
ТРЕТА ГЛАВА
АРАБЕЛА
Градската къща па семейство Страфорд Лондон, 1810
Сър Ралф Уигстън погледна над очилата си, без да престава монотонно да реди заучените фрази на съчувствие. Беше се постарал да научи наизуст краткото послание от министерството, убеден, че си струва да положи това умствено усилие не само заради красивата вдовица на графа, но и заради самия граф Страфорд.
Покойният беше забележителен човек, известен с могъщия си интелект, със способността си да чете мислите на враговете си и бързо да реагира, разчитайки само на интуицията си, в полза на Негово величество. С готовност бе поемал рискове там, където мнозина други мъже биха се поколебали и отстъпили. Беше смел и бе умрял както подобава на такъв човек — в бой, начело на останалите, издаващ заповеди и приканваш към кураж. Да, беше горд, много горд и неотстъпчив — истински тиранин. Изискваше безпрекословно подчинение, но, разбира се, така и трябваше да бъде. Беше човек на когото можеше да се вярва и който заслужаваше да бъде почитан, един човек, който можеше да бъде следван с безрезервна лоялност. Хората му го боготворяха. Щеше да липсва на всички.