Слава Богу, че оставаха по-малко от четирийсет и осем часа, преди похотта му да бъдеше провъзгласена за съвсем законна, което щеше да му даде възможността да предяви съпружеските си права.
Арабела го прегърна отново, целуна брадата му още веднъж и излезе от трапезарията.
Графът се зае със закуската си. Опита се да отвлече мислите си от изтънченото удоволствие, което знаеше, че го чака през първата брачна нощ, и се съсредоточи върху говеждото филе.
Беше си съставил план, който да заангажира изцяло ума и тялото му през деня. Сутринта има среща с Блекуотър, по-късно сподели обеда си с лейди Ан и доктор Брениън, който, както мислено си отбеляза, напоследък бе станал ежедневен посетител на Ившам Аби, а следобеда наобиколи десетина от арендаторите си. Беше доста късно, когато се върна в имението си и прибра жребеца си в конюшнята. Тъй като все още бе достатъчно светло, реши да огледа набързо стопанския двор. Кравите не бяха още прибрани за вечерното доене и само няколко пилета кълвяха лениво покрай насипания с чакъл двор на курника. Отиде към голямата, двуетажна плевня и спря за миг, за да вдъхне дълбоко сладкия мирис на сено. За негова изненада и удоволствие Арабела се появи иззад плевнята, бавно отвори предната врата и се скри вътре.
Няколко минути остана неподвижен, докато в главата му се бореха желанието на тялото му да я последва и мисълта за клонките на подобно действие.
— О, по дяволите! — рече той на козела, който се взираше в ботушите му. Вече си представяше как Арабела е легнала по гръб върху дебел пласт сено. Лесно можеше да види себе си върху нея — как я гали, как целува всеки сантиметър от тялото й. Какво значение имаха два дни? Тя щеше да стане негова жена.
Направи крачка към плевнята и замръзна. Долови някакво движение. Обърна се и видя Дьо Трекаси да крачи към плевнята, а плащът му се развяваше при всяка негова крачка.
Обзе го някакво предчувствие. Не се обади на французина. Не се помръдна, за да го поздрави. Остана на мястото си, без да откъсва очи от елегантния млад мъж, когото не бе мразил до този момент, а само бе презирал, защото не му бе вярвал.
Жервез спря за миг пред вратата на плевнята, хвърли бърз поглед наоколо, дръпна дръжката на вратата и както Арабела вече бе сторила, изчезна в сумрака.
Графът посегна към хълбока си. Там години наред бе стоял смъртоносният му меч. Ръката му се сви в юмрук, защото там нямаше нищо по-смъртоносно от джоба му. Пое дълбоко дъх няколко пъти и остана на мястото си, без да откъсва очи от вратата. Арабела беше в плевнята. Французинът също бе отишъл в плевнята.
Не, не можеше да повярва на очите си. Сигурно имаше някакво обяснение. Обяснение, което щеше да го накара да се смее над самия себе си. Потърси го, но усети само как стомахът му се свива на топка от черните, вцепеняващи мисли. Почувства как губи част от себе си — част, която още не бе напълно разбрал и изследвал. Но не, не бе възможно това да е истина.
Времето минаваше, но той не помръдваше. Откъм ливадата, която се намираше точно зад стопанския двор, долетя настойчивото мучене на кравите. Слънцето бързо клонеше на запад и къпеше плевнята в нежното злато на залеза. Денят си отиваше така, както си бяха отишли много други дни.
Вратата на плевнята се отвори и отвътре припряно се измъкна гостът. Отново се огледа с вид на човек, който не желае да бъде разкрит. Оправи копчетата на панталоните си с движение, което накара графът да потрепери от ярост, после изчисти няколко сламки от краката и наметалото си и се насочи към Ившам Аби.
Джъстин отново остана на мястото си, без да откъсва очи от вратата на плевнята. Не му се наложи да чака дълго. Вратата се отвори и отвътре излезе Арабела. Косата й падаше разрошена над раменете й. Тя спря за миг, протегна се отмаляло и тръгна бавно към къщата, като си тананикаше тихо. На всеки няколко стъпки спираше, за да почисти сламките от дрехата си.
После помаха на момчетата, които подкарваха кравите към плевнята за вечерното доене.
В главата на графа се въртеше ужасяващ калейдоскоп от картини. Ясно виждаше първия човек, когото бе убил в бой — един млад френски войник. Куршумът му бе оставил смъртоносно червено петно върху ярката му куртка. Виждаше съсухреното, изкривено от болка лице на стария сержант, когото бе пробол с меча си. Виждаше удивлението от неизбежната смърт, изписано в очите му. Сега му се искаше да повърне, както тогава.
Графът не хранеше романтични илюзии. Житейският му опит отдавна го бе научил, че животът е твърде скъпоценен, за да бъде пропилян в жарта на страстта.
Обърна се и тръгна към новия си дом. Раменете му бяха изправени, походката му — стегната, а изражението — овладяно. Но очите му оставаха празни.