ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Днес ни е събрала една радостна и свята церемония. Дошли сме, за да съединим пред нашия Бог две от неговите чада — негова светлост Джъстин Морли Девърил, десети баронет Лат, девети виконт Силвърбридж, седми граф Страфорд, и лейди Арабела Илейн Девърил, дъщеря на покойния уважаем граф Страфорд, в най-святата от всички земни връзки.
Бе видял французинът да оправя панталоните си на излизане от плевнята.
Но предишния ден тя го бе целувала, бе му говорила дръзко и се бе притискала към него. Беше му говорила така дръзко, сякаш точно знаеше какво мъжете правят с жените. Исусе, не можеше да понесе тази мисъл!
Арабела обърна глава настрани и погледна към графа. Пожела си той да я погледне, но Джъстин не извръщаше глава. Очите му оставаха впити в лицето на свещеника. Предишната вечер й се бе сторил някак отчужден. Дори се бе държал хладно. Реши, че вероятно целият този шум около сватбата го бе изнервил. А може би се боеше да се приближи до нея, за да не се опита да я прелъсти. Нямаше нищо против отново да й каже колко му е приятен допирът на гърдите й. Този спомен я накара да потръпне. Тази нощ щеше да получи много повече. Не знаеше какво точно се крие зад тези думи, но гореше от нетърпение да разбере.
— Ако някой оттук присъстващите има възражения против съединението на този мъж и тази жена, нека стане и говори сега.
Беше се срещнала с французина в плевнята и му се бе отдала. Хладнокръвно и доброволно му бе изневерила. Искаше му се да убие и двамата, но не го стори. Знаеше какъв е залогът.
Видял бе сламките в косата й, роклята й бе измачкана и освен това тя си бе тананикала. Несъмнено изживяното й бе доставило огромно удоволствие. Отново му се прииска да ги убие. Но нали се бе държала така свободно с него, така отстъпчиво. Очевидно го желаеше, нали?
Лейди Ан почувства как гърлото й се стяга и бързо преглътна. Винаги се бе учудвала на майките, които плачеха на сватбите на дъщерите си, обикновено след като бяха направили всичко възможно, за да уредят тези женитби, включително и многократното купуване на младоженеца. Но не беше в състояние да сдържи сълзите си. Арабела беше толкова красива. Приличаше силно на баща си… и на Джъстин. Но всъщност тя изобщо не приличаше на баща си. Беше мила, със силна воля и упорита. Беше всичко, което една майка можеше да иска от дъщеря си. Още една сълза се търколи по бузата й.
— Очевидно няма никой, който да застане между двама ви — тихо изрече свещеникът. — Да продължим. Милорд, бихте ли повторили след мен: „Аз, Джъстин Морли Девърил, вземам теб, Арабела Илейн…“
Стори му се, че ще се задуши. Не, по-добре нея да удуши. Но имаше нещо странно. Арабела нито веднъж не бе погледнала към французина, откакто бе влязла в салона същата сутрин. Беше толкова красива в светлосивата копринена булчинска рокля! Косата й бе прибрана на кок, прихваната с диамантени гребени, които от време на време проблясваха. Няколко дълги плитки се спускаха леко върху белите й рамене.
Защо не поглеждаше към любовника си? Кога ли французинът й бе станал любовник? Първия ден, когато бе пристигнал? Не, едва ли. Очевидно бе изчакала три дни, след което му бе позволила да я има в плевнята. Значи му се отдаваше вече цяла седмица. Цяла седмица!
Беше го направила, след като му бе казала, че ще стане негова жена. Предателството й бе заседнало като жлъч в гърлото му. Трябваше да я отхвърли още в този миг, да каже на всички, че тя е една уличница, която има вярност не повече от една змия. Отвори уста. Не, не можеше да го направи. Не желаеше и не можеше да се откаже от Ившам Аби. Не трябваше да прекъсва линията на Девърилови.
— Аз, Джъстин Морли Девърил, вземам теб, Арабела Илейн за моя законна съпруга…
Гласът му беше тих, но Арабела долови някаква грубост. Вдигна глава с надеждата, че ще каже тези думи към нея, но той не я гледаше. Погледът му бе спрян в някаква точка. Странно! Стори й се, че чува Елзбет да въздиша. Усмихна се на Джъстин, но той пак не погледна към нея. Беше по-висок от баща й. Стана й приятно от това откритие. Но защо не поглеждаше към нея?
Лейди Ан усещаше как проклетите сълзи пълнят очите й. Не ги желаеше, но те продължаваха все така да извират. Единствената й дъщеря се омъжваше. Сега вече щеше да стане истинска жена. Изглеждаше толкова красива. Така силно приличаше на баща си и на човека, който скоро щеше да й стане съпруг. Тези сиви очи, тази гъста, черна, лъскава коса! Едва ли щеше да стане баба на някое русокосо и синеоко момченце или момиченце, които да приличат на нея.