Джъстин беше мъж, заслужаващ възхищение — силен, хубав, добре сложен — с една дума мъж, когото Арабела лесно щеше да обикне. Стоеше така изправен и се владееше толкова добре, докато повтаряше брачната клетва. През последните пет години бе знаел, че ще се ожени за Арабела. Никога не се бе отричал от обещанието си и никога не се бе колебал, поне доколкото знаеше лейди Ан. Съпругът й не й бе споменавал дали Джъстин е поставял под въпрос решението му. Чудеше се дали сега, когато денят бе настъпил, младият мъж все още таеше някакви съмнения. Не, не бе възможно. Просто залогът бе твърде голям. Освен това бе видяла как двамата се гледат. Щяха да бъдат щастливи. Не само това. Лейди Ан прикри усмивката си. Онази вечер, когато двете с Елзбет се бяха върнали неочаквано от Талгарт Хол, тя бе видяла в очите му да гори силно желание. Всичко щеше да бъде наред.
— В името на Бога и по неговите закони и заповеди, вие, Арабела Илейн Девърил, повтаряйте след мен…
Елзбет се бе напрегнала да чуе как графът повтаря думите след свещеника. Гласът му беше дълбок, но звучеше някак странно суров. Видя, че Арабела не откъсва очи от него, докато говори, а от устните й не слиза удивена усмивка. Или по-скоро нетърпелива усмивка. Елзбет също се усмихна.
Беше му изневерила. Съвсем преднамерено го бе измамила с онова нещастно дребно френско копеле. Беше му говорила така дръзко, а той бе вярвал в невинността й, в искреността й, в простодушието й. Но не бе имало нищо подобно. Искаше му се да завие от болка. Едва понасяше мъката си.
Арабела произнасяше клетвата си с висок, ясен глас:
— Аз, Арабела Илейн, вземам теб, Джъстин Морли Девърил, за мой законен съпруг, за да те обичам и почитам, и да ти се покорявам…
„Покорявам…“ Мислите на лейди Ан се вкопчиха в тази единствена дума. Твърдоглавата й дъщеря правеше голяма отстъпка от нрава си, давайки тази клетва. Спомни си как самата тя бе изрекла същата клетва към един друг граф Страфорд. Сякаш оттогава бе минал само миг. Гласът и се носеше неуверено и едва доловимо в голямата катедрала. Знаеше, че властният й баща, маркизът на Одъртън би я убил, ако не се омъжеше за човека, когото той й бе избрал.
„Покорявам…“
Бе запратил тази дума към нея още същата вечер, когато тя се бе опитала да се освободи от ръцете му, които я мачкаха като чукове. Беше се покорила, беше се подчинила, а страховете и болката й сами се усилваха от настойчивите му желания. Винаги му се бе подчинявала, защото нямаше друг избор, а когато той не я ругаеше за това, че само лежи пасивно под него, бе отмъщавал на тялото й по други начини. Жестоките му желания превръщаха нощите й в кошмар. Жалко, че баща й не бе умрял преди брака, който й бе наложил насила, а се бе споминал, хвърлен от коня си по време на лов само две седмици, след като тя бе станала графиня Страфорд.
Изглежда, че животът бе низ от съжаления. Бе мразила съпруга си повече, отколкото преди това би повярвала, че е възможно да се мрази човешко същество. Поне й бе дал Арабела. Ако се бе отнасял към дъщеря й с такава омраза, с каквато се бе държал към Елзбет, сигурно щеше да я доведе дотам, че щеше да го убие. Но той бе обожавал Арабела повече от самия живот. Колко странно за един деспот, който бе мечтал за син.
Лейди Ан отново се замисли за Джъстин, който след едно необяснимо колебание тъкмо поставяше на средния пръст на Арабела златна халка.
Тананикаше си. Ясно чуваше в главата си гласа й — нежен, самодоволен. Пееше си, когато бе излязла от плевника. Продължаваше да си тананика, дори когато чистеше сламките от косата си. Пееше си даже когато оправяше роклята си. Спомняше си ясно как се наведе и махна една сламка от обувката си. Невярна кучка!
— С властта, дадена ми от църквата на Англия, ви обявявам за мъж и жена.
Свещеникът се усмихна широко. Погледна младата двойка и прошепна в ухото на графа:
— Вие сте невероятно щастлив човек, милорд. Лейди Арабела е изключително красива. Вече можете да целунете булката.
Графът стисна зъби. Трябваше да погледне към нея. Тя беше негова жена. Завинаги! Насили се да наведе глава и леко докосна устните й. Господи, тя беше нежна, влажна, нетърпелива. Уличница! Гадеше му се от ослепителното сияние на лицето й. Бе се опитала да задържи устните си допрени до неговите, а когато той се бе отдръпнал, му се бе усмихнала палаво. Джъстин побърза да обърне глава и се втренчи в златния кръст над лявото рамо на свещеника.
Лейди Ан се улови, че се моли Джъстин да бъде нежен с Арабела. Мисълта я накара да се усмихне. Целия следобед се бе суетила около дъщеря си. Бе й показвала частите на облеклото, на които до този момент девойката почти не бе обръщала внимание. Беше й се карала, че не стои мирна, докато прислужницата се занимаваше с косата й. Накрая бе решила, че е време да изпълни своето задължение като майка. Нервно нареди на прислужницата да ги остави сами и започна: