— Надявам се, че си права, Арабела. Лека нощ, любов моя. Надявам се утре сутрин да видя усмивка на лицето ти.
— Голяма усмивка, маман.
След като майка й излезе, Арабела няколко пъти прекоси стаята напред-назад. Гореше от предусещане за нещо приятно. Обичаше изненадите, а тази нощ… Тя нетърпеливо обхвана раменете си. Погледна случайно към „Танца на смъртта“ и се изплези на картината, защото мразеше несигурността и се боеше от неизвестното. Очите й се преместиха към голямото легло. Тъкмо се чудеше с дяволита усмивка, дали случайно майка й не бе срещнала Джъстин и не му бе казала да си върви по пътя, когато вратата се отвори и в стаята влезе съпругът й. Изглеждаше великолепно в тъмносиния си брокатен халат. Видът му накара сърцето й да забие по-бързо. Краката му бяха боси. Едва ли под халата носеше нещо друго. Надяваше се да е така. Гореше от желание да свали дрехата от него. Искаше най-сетне да го види гол. Вече беше неин.
Графът затвори вратата и превъртя ключа.
— Радвам се, че не ме накара да чакам повече, Джъстин. Знаеш ли, никога преди не съм прекарвала нощта в тази спалня? Едва ли бих го сторила, ако бях сама. Но след като си тук, съмнявам се, че изобщо ще забележа тази проклета картина. Харесва ли ти косата ми? А нощницата ми? Мама ме накара да я облека.
Говореше твърде много, знаеше го, но това едва ли имаше значение. Беше младоженка и бе нормално да е нервна. Беше толкова нервна, че дори направи реверанс на Джъстин.
А той стоеше до вратата, без да помръдва. Просто я гледаше с ръце кръстосани пред гърдите си.
— Косата ти е красива. Нощницата ти е хубава. Изобщо изглеждаш много девствена. Поласкан съм, но също тъй и малко изненадан.
— Наистина се надявам да ти е приятно. А защо си изненадан? — Обзета от вълнение, не забеляза нищо странно в гласа му.
Графът не помръдна и не отговори на въпроса й. Арабела с лека стъпка се приближи до него. Сложи ръце на раменете му, повдигна се и го целуна.
Джъстин я сграбчи и я отблъсна назад. Арабела залитна, но успя да сграбчи облегалката на едно кресло и да се задържа на крака. Погледна го, зяпнала от изненада.
— Джъстин? Какво има? Какво се е случило? Не искаш ли да ме целунеш?
Искаше да я убие! Не, не можеше да го стори. Но щеше да я накара да страда. Щеше да я нарани така, както тя бе наранила самия него.
— А сега свали нощницата си — каза той с глас по-студен от зимен скреж. — Сваляй я още сега, и то бързо.
Сега го разбра. Мъжете са си мъже. Баща й й беше казал, че понякога мъжете се напиват в най-неподходящи моменти.
— Джъстин, ако си се напил, бих предпочела да не… — Гласът й падна като камък, пуснат от висока скала.
Беше забелязала напрегнати жили на шията му. Беше видяла яростта в сивите му очи. Ярост ли?
Към нея? Но какво ставаше? Та той трябваше да бъде така възбуден, както и тя самата. Беше я целувал с такова удоволствие, бе я притискал към себе си. Беше й казал, че иска да усеща гърдите й до тялото си. Ето сега имаше тази възможност. Това беше нейната, но и неговата първа брачна нощ. Какво го бе накарало да се разгневи?
— Прави, както ти казвам, уличнице, или ще ти съдера дрехата!
Уличница! Той току-що я бе нарекъл уличница? Можа само да го погледне безмълвно.
— Не разбирам — рече тя, като отстъпваше бавно, без да откъсва очи от него. Застана на разстояние от него зад едно голямо кресло и добави: — Моля те, кажи ми какво става? Защо ме нарече така? Как бих могла да съм уличница? Аз съм само на осемнайсет години и съм женена едва от пет часа. Девствена съм. Нещо повече, аз съм твоя жена.
Без съмнение в очите му се четеше ярост. Джъстин не каза нищо. Тръгна бавно към нея. Арабела не разбираше какво става, но не беше глупава. Избяга му от другата страна на креслото. Скоро той я притисна в ъгъла между тоалетката и стената. Арабела протегна ръце пред себе си.
— Джъстин, спри, моля те! Ако това е някаква игра, не разбирам правилата й. Не ми харесва тази игра. Баща ми никога не ми е казвал нищо подобно.
Той се засмя — груб, дрезгав смях, който я изпълни със страх. Имаше нещо, което изобщо не беше наред. Той бе разгневен, но тя не знаеше защо.
Изведнъж Джъстин я сграбчи за ръката, но тя се дръпна, успя да се освободи и хукна към вратата. Беше много бърза. Страхът й помагаше. О, Боже, вратата не можеше да се отвори! Дръпна я силно към себе си, после натисна навън, но без резултат. По дяволите, какво ставаше? Ключът! Съпругът й бе заключил вратата. Дланите й бяха мокри от пот. Сграбчи ключа и се опита да го превърти. Усети, че Джъстин стои зад нея й я наблюдава. Изведнъж сграбчи косата й и започна бавно и неумолимо да я навива около дланта си, докато тя не закрещя от болка и не се отпусна назад към гърдите му. Тогава той я завъртя с другата си ръка, за да застане с лице към него.