Джъстин се засмя. Смехът му беше насочен сякаш повече към него самия, отколкото към нея.
— Е, сега, след като мъжът ти взе девствеността ти, можеш да се отдаваш на любовника си по по-обичаен начин. Моите благодарности, скъпа Арабела, за тази пародия на брак.
Тя се сви под гневните му думи. Въпреки това за нея те не бяха нищо повече от звуци без смисъл. Как бе могъл да повярва, че има любовник? Тя сама бе взела решението да се омъжи за него; с това решение се бе отдала само на него и на никой друг. Какъв смисъл имаха тогава думите му? Единственото истинско нещо беше болката, която разкъсваше тялото й. Чувстваше се странно вцепенена и по някакъв чудодеен начин отделена от тази извикваща състрадание жена, която лежеше там гола, с разтворени крака и слушаше обидите на мъжа, който я мразеше.
За него мълчанието й беше признание. Още по-разгневен, той сграбчи халата си и го наметна.
— Предателството ти ме кара да искам да убия и двама ви. Но теб не мога да те убия, нали? Ако го направя, ще загубя всичко. Ти ме накара да платя скъпо за наследството си — същото наследство, което искаш за себе си. Ще те помоля само, скъпа съпруго, в бъдеще да си по-дискретна в любовните си похождения. Този път оставих семето си в теб, но в бъдеще вече никога няма да го направя. Няма да имаш дете от мен. Ако забременееш, аз няма да призная детето. Ще заявя на целия свят, че носиш бебето на друг мъж. Ще им кажа, че си заченала от семето на друг — може би някой французин? Повярвай ми, ще го сторя.
Джъстин се обърна и без да погледне повече към нея, отиде в съседната стая, като тихо затвори вратата зад себе си.
Украсеният със златен обков месингов часовник върху полицата над камината отброяваше минутите с обичайния си ритъм. Алените въглени в огнището пукаха и съскаха с предсмъртния си блясък, едва успявайки да отблъснат студа в стаята. Ужасният скелет, прикован завинаги със засмяната си уста на паното, тихомълком се надсмиваше над неподвижната фигура на леглото.
Лейди Ан наруши навиците си и успя да изненада госпожа Тъкър, като се появи на вратата на трапезарията в необичайно ранен за нея час. Наистина беше доста глупаво от нейна страна да стане толкова рано, защото едва ли можеше да се очаква младоженците да се появят преди обяд. Все пак тя се бе събудила с неясното усещане за нещо не съвсем редно. Въпреки уютната топлина на леглото си, която я приканваше да се сгуши под завивката, тя се надигна, позвъни на прислужницата си и се облече по-бързо, отколкото обикновено се справяше с това си задължение.
— Добро утро, госпожо Тъкър — поздрави с усмивка лейди Ан. — Предполагам, че само аз съм дошла на закуска толкова рано.
— О, не, милейди. Негова светлост е в трапезарията вече повече от половин час, макар че, да ви призная, не обръща Бог знае какво внимание на яйцата и задушените бъбреци, които му е приготвила готвачката.
Лейди Ан почувства как я присвива стомаха. Това означаваше, че нещо наистина не беше наред. Но какво ли би могло да бъде то?
— В такъв случай, госпожо Тъкър — рече, — готвачката няма нужда да приготвя повече бъбреци за мен.
Вратата на трапезарията беше леко открехната. Лейди Ан пристъпи в стаята тихо, така че отначало графът не усети присъствието й. Блюдото му беше недокоснато. Беше се отпуснал на стола. Единият му крак беше преметнат небрежно през облегалката на стола. Беше подпрял брада на ръката си и се взираше с невиждащ поглед през прозореца към южната морава.
Жената изправи рамене и се приближи към него.
— Добро утро, Джъстин. Госпожа Тъкър ми каза, че не обръщате внимание на закуската си. Добре ли се чувствате тази сутрин?
Джъстин бързо се обърна към нея и тя успя да забележи сурово стиснатите му устни, сенките под сивите му очи и бръчките покрай устата му. Изглеждаше някак отдалечен и напълно спокоен, но лейди Ан бе сигурна, че това е само привидно. Имаше нещо, което изобщо не беше наред.
— Добро утро, Ан. Доста рано сте станали днес. Заповядайте да закусите с мен. Просто днес не съм гладен. Вчера прекалих с храната.
Тя се настани на стола от дясната му страна. Отчаяно й се искаше да го разпита за причините за лошото му настроение, но не знаеше как да започне. Лейди Ан се зае да маже с масло една топла препечена филия.
— Струва ми се странно, че вече сте ми зет — каза тя, без да го погледне. — Доктор Брениън ми напомни, че сега вече не мога да избягам от новата си титла — вдовстваща графиня Страфорд. Тази титла ме кара да се чувствам много стара.
— Ще са ви нужни още поне двайсет години, преди да имате основание да се окичите с тази титла, Ан. А, между другото, възнамерявате ли да се омъжите за Пол Брениън?