И допълни наум: „Само ако тази кучка дъщеря ти не е тук.“
Предпочиташе нежни, тихи и покорни жени. Като лейди Ан. Но тогава защо графът бе държал една любовница в Лондон, друга в Брюксел и често се бе отбивал в публичните домове в Португалия, както бе дочул сър Ралф? Е, едно такова крехко създание като лейди Ан едва ли можеше да се очаква да отвърне на нуждите на един взискателен мъж, какъвто със сигурност е бил покойният граф. Що се отнасяше до дъщерята, трябваше да признае, че беше красива, но беше толкова студена, толкова пряма и така непокорна.
Графинята бе свела очи и не смееше да го погледне. В отговор на думите си получаваше само киманията на русата й глава. В името на всичко свято, тя наистина беше изключителна! Не му се искаше да се разделя с нея, но нямаше друг избор, тъй като драконоподобната й дъщеря го наблюдаваше с такъв поглед, сякаш искаше да го накълца с ножа, който несъмнено носеше на колана си.
— Довиждане, сър Ралф — каза Арабела с леден глас.
Отново си помисли със съжаление, че би предпочел да стисне в длани малките треперещи ръце на графинята, да я увери, че ще я защитава, да я утеши, да сподели скръбта й. Не че покойният граф Страфорд заслужаваше целият този ритуал. Графът имаше отвратителния навик да не обръща внимание на никой, когото не смяташе за годен да се бие с французите. Премести с нежелание поглед от красивата графиня към решителното, сериозно лице на дъщеря й.
Вратата на салона се хлопна зад гърба му и отново го споходи мисълта, че Арабела е копие на баща си. Физическото им сходство беше поразително — същата мастиленочерна коса и тъмни вежди, извити в дъга над надменните сиви очи. Но не беше само външната прилика. Как само си приличаха по нрав. Горди, тиранични и отвратително способни да се налагат. На сър Ралф не му бе приятно да бъде отпратен от едно осемнайсетгодишно момиче, но въпреки това изпита съжаление, че тази девойка не се бе родила момче. От видяното току-що можеше да заключи, че тя щеше да бъде напълно способна да заеме освободения от баща й пост.
Графиня Страфорд погледна с големите си сини очи към деликатното лице на дъщеря си.
— Скъпа моя, не беше ли прекалено груба с бедния сър Ралф? Надявам се, разбираш, че той ни желаеше само доброто. Опитваше се да спести и на двете ни ненужни страдания.
— Баща ми не трябваше да умира точно сега — отвърна със студен равен глас Арабела. — Такава глупава загуба. Глупава война с единствена цел да задоволи безкрайната лакомия на глупави хора. Мили Боже, възможно ли е да има нещо по-несправедливо?
Тя заобиколи протегнатите ръце на майка си и заудря със свити юмруци по облицованата с ламперия стена.
„Глупаво мое дете. Няма да ми позволиш да те утеша, защото приличаш толкова много на него. Скърбиш за един мъж, който със самото си съществуване превърна моя живот в безкрайна мъка. Няма ли в теб поне частица от мен? Бедна Арабела, да се плаче не е нито позорно, нито проява на слабост“ — мислеше си графинята.
— Арабела, къде отиваш? — тя скочи на крака и побърза да последва дъщеря си.
— Искам да се видя с Брамърсли, адвоката на татко. Сигурна съм, че знаеш кой е той, майко. Този глупав шут се опитваше да флиртува с теб всеки път, щом татко не беше в Англия. Проклятие, не ми се иска да се разправям с него, но за жалост татко му имаше доверие. Не ми се вярва, че от министерството са изпратили сър Ралф. Мили Боже, та той бе готов да те прелъсти направо тук!
— Да ме прелъстява? Сър Ралф? Този стар дебелак?
— Да, мамо — търпеливо рече момичето. — Да не си сляпа?
— Не забелязах нищо нередно в думите на сър Ралф. Държа се съвсем прилично. Но, мила моя, ти определено не си в състояние да излизаш точно сега. Сигурна съм, че би искала да изпиеш чаша чай. Може би ще си починеш в спалнята си? А може би, въпреки че не ми се вярва, ще поискаш да си поговориш с мен?
— Не съм нито изморена, нито се чувствам слаба, а още по-малко изплашена — отвърна Арабела. — Винаги разговарям с теб, майко. Говорим поне три или четири пъти на ден — продължи, без да забавя крачка. Беше обзета от горчив, разяждаш гняв и от безкрайна, но безполезна енергия. Изведнъж забрави за собствената си болка, щом видя бледото лице на майка си.
— Боже, колко съм безсърдечна! — прекара ръка но челото си. Няма да плаче. Няма. Баща й щеше да изпрати светкавица от небето, която да я прикове в праха, само да я видеше, че плаче. — Майко, ще се оправиш без мене, нали? Моля те, има нещо, което трябва да свърша. Налага се да уредим всички формалности около имението преди погребението на татко. Ще наредя да приготвят багажа за отпътуване от Лондон. Трябва да се върнем в Ившам Аби. Налага се, наистина се налага. Разбираш ме, нали?