— Оттук насетне не съм сигурна за фактите. Доколкото знам, Магдален се завърнала във Франция малко след избухването на революцията. Не зная какво я е подтикнало да пътува в такова опасно време — поклати глава лейди Ан. — Сигурна съм, че вие знаете останалото. За нещастие скоро след връщането си в Ившам Аби Магдален се разболяла тежко и починала през 1790 година.
— Нищо повече ли не знаете, мадам?
— Не, съжалявам, Жервез.
Хубаво беше, че искаше да узнае нещо повече за леля си, но разочарованието му от оскъдните й знания определено беше малко пресилено. За миг видя образа на Пол. Какво хубаво име!
Младият мъж се отпусна назад в креслото и започна да потупва с пръсти.
— Мисля, че бих могъл да добавя нещичко към вашите данни — изрече бавно той, без да откъсва поглед от лицето на лейди Ан. — Не желая да ви наранявам, лейди Ан, но, изглежда, че когато съпругът ви отишъл във Франция през 1787 година, неговото състояние — нали тази дума използвате в Англия? — та неговото състояние за съжаление имало нужда от подкрепа. Баща ми ми каза, че граф Дьо Трекаси предложил на съпруга ви огромна сума, за да се съгласи на този брак. Тази „помощ“ имала и втора част, която щяла да бъде изплатена при изпълнението на определени условия.
Лейди Ан замълча за миг, мислейки си за собствената си огромна зестра и за не чак дотам добре прикритите мотиви на графа да се ожени бързо за нея. Спомни си за горчивото си разочарование, когато веднъж случайно бе чула годеникът си небрежно да подхвърля на свой приятел, че зестрата й не е чак толкова закръглена, колкото приносителката й, но все пак тя е дъщеря на маркиз, а това определено значи нещо. След което бе добавил, че се надява девствената й кръв да не е оцветена в просташко червено.
Какви ли трябва да са били мотивите на граф Дьо Трекаси, за да предложи такава огромна зестра за Магдален? В края на краищата произходът на Магдален беше безупречен. Родословната линия на рода Трекаси можеше да бъде проследена чак до сливането им с Капетите. Излизаше, че зестрата й е била нещо като подкуп. Това беше наистина странно. Но защо?
Французинът стана и изпъна жълтата си жилетка. Той наистина беше хубав млад мъж, а тези негови черни очи…
— Простете ми, chere madame, че ви отнех толкова много време.
Лейди Ан се отърси от спомените си и се усмихна.
— Съжалявам, Жервез, че не можах да ви кажа нищо повече. Но разбирате ли — разпери изразително ръце, — Магдален и вашето семейство почти никога не са били споменавани в мое присъствие.
Знаеше, че това не се бе дължало на неутешимата любов на покойния й съпруг към първата му жена. Не, достатъчно беше само да се види какво бе сторил с бедната Елзбет. Определено за горката Магдален не бе имало повече любов и грижи, отколкото за нея самата.
— Напълно разбираемо. Кой ли мъж би започнал да говори за първата си жена в присъствието на втората? О, лейди Ан, пропуснах да ви кажа, че намирам за очарователни перлите, които носите. Като се има предвид, че сте графиня Страфорд, навярно се налага да пазите със стража кутията си със скъпоценности. Сигурно си заслужава.
— Благодаря, Жервез — механично отвърна тя, без дори да чуе последните му думи, защото отново мислеше за Пол. Щеше да го види само след три часа. Три часа! Доста дълго време без него. — А, скъпоценностите на Страфордови! — добави след малко, като насочи вниманието си отново към Жервез. — Те са толкова нищожни, че, уверявам ви, принц-регентът не би ги дал дори на принцеса Керълайн, която, както разбрах, е изпаднала в немилост.
— Мисля, че това е много любопитно — отвърна той. — Наистина много любопитно.
— Щом казвате. Човек се чуди как е възможен такъв брак да се сключи между две страни, между които цари такава силна взаимна антипатия.
— А? О, да, така е. Това е типично за кралските особи, chere madame. — Той се поклони, след което се насочи към стаята си.
Лейди Ан оправи колите си и тръгна към вратата. Може би трябваше да облече розовата копринена рокля, обсипана с копринени розови пъпки? Едва ли щеше да направи нещо много лошо, ако нарушеше само веднъж еднообразието на черните си траурни дрехи. Докато се качваше по стълбите, си помисли, че деколтето на тази рокля е твърде предизвикателно, и се усмихна. Също като Арабела. Или по-точно, също както Арабела се усмихваше, преди да се омъжи за Джъстин.
О, Боже!
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вечерята закъсняваше, понеже ковачът се бе опитал да подкове черния звероподобен жребец на скуайър Джеймисън и добичето го бе ритнало в рамото.
— Горкият човечец — каза доктор Брениън, като поклати съчувствено глава, — толкова се бе ядосал, че му се искаше да убие онзи кон. Каза ми, че ако зависи от него, този кон повече няма да види подкова.