Историята му определено не беше забавна, реши той, докато водеше лейди Ан към трапезарията. Въпреки това тя заслужаваше нещо повече от престорените усмивки, с които я даряваха графът и Арабела. Контът се смееше с онзи свой френски маниер, който Брениън изобщо не намираше за приятен. Елзбет се усмихваше скромно, както човек би сметнал за нормално за едно момиче като нея. Е, може би не чак толкова скромно.
Влязоха в трапезарията. Елзбет отново привлече погледа на доктор Брениън. Само преди седмица той прибързано я бе описал на лейди Ан като неуверено малко момиче. Сега вече не беше съвсем сигурен в преценката си. У нея се забелязваше една нова самоувереност. Мълчанието й сега беше по-скоро признак на сигурност, отколкото на страх да застане пред останалите. Вероятно се дължеше на наследството на баща й. Най-сетне бе осъзнала, че самата тя има някаква стойност. Че бе означавала нищо за баща си — човек, когото тя без съмнение цял живот бе боготворила. Жалко, че именно силата на парите я бе накарала да достигне до това заключение.
— Хайде, Арабела — рече лейди Ан, — заеми мястото на графинята. Сега ти си графиня Страфорд и това място по право е твое.
За миг погледна майка си с неразбиране. Ръката й вече почиваше на облегалката на стола й. О, Господи, майка й беше права! Вече беше графиня Страфорд. Но това нямаше никакво значение. Не желаеше да прави нищо друго, което би я обвързало с графа повече, отколкото вече беше.
— О, не, майко — поклати глава тя, — не искам да сядам на мястото ти. Цялата тази история е малко глупава. Предпочитам да седна на обичайното си място.
Гласът на графа я накара да стисне облегалката на стола с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха.
— Арабела, лейди Ан е напълно права. Единственото подходящо място за вас като графиня Страфорд е срещу мен. По този начин всеки път, когато вдигате глава, ще виждате съпруга си. Не ви ли ласкае тази мисъл?
Да, наистина! Та това беше направо чудесно! Сигурно с всеки поглед към него храната щеше да се забива като нож в стомаха й. Понечи да му отговори и гласът й излезе тънък и писклив:
— Татко наричаше това място „дъното на масата“. Хайде, стига вече сме се занимавали с глупости. Свинското ще заприлича на подметка, докато стигнем до него.
— Ще седнете там, където подобава, мадам. Джайлс, би ли придружил нейна светлост до мястото й?
Лакеят, който цели осемнайсет години не се бе противопоставял на волята на лейди Арабела, погледна умоляващо към лейди Ан.
— Хайде, скъпа — тихо се намеси тя, — позволи на Джайлс да те настани на мястото ти. — По дяволите, изобщо не трябваше да го прави на въпрос. Само бе дала на Джъстин нови боеприпаси за битката срещу дъщеря й. Но защо ли той ги използваше? Лицето на Арабела беше пребледняло. Стоеше до старото си място, без да помръдне. Лейди Ан със затаен дъх чакаше да види как Арабела ще превърне трапезарията в бойно поле.
Младата жена си представи как взема стола и го хвърля срещу съпруга си. А също и всички ножове по масата покрай нея. Нямаше как да го направи. Останалите щяха да забележат, че не всичко е наред между тях, ако продължаваше да се противи. Изруга тихо. Само Джайлс я чу. За миг й се стори, че горкият лакей ще припадне, щом я чу да казва, че ще седне на шибания стол. След това изрази подобие на усмивка.
Първото ястие беше супа от костенурка. Хранеха се в пълно мълчание.
— Запознахте ли се вече със стария Хемзуърт, Джъстин? — попита доктор Брениън между блюдата.
Устните на графа се изкривиха в лека усмивка.
— Той е един стар сприхав скъперник, но също и арендатор, който се грижи добре за земята. Даде ми дълъг списък от подобрения, които би желал да види в имението. Освен това ми заяви, че му се струвам твърде млад, за да нося ботушите на стария граф, но той ще се опита да ме задържи в правилния коловоз. Дори ме снабди с разписанието на часовете, които може да отдели за мен.
— Постоянно правеше същите номера на татко — неволно изрече Арабела. — Винаги му казваше какво да прави и какво не. Татко само скърцаше със зъби. Никога обаче не е изпускал нервите си пред Хемзуърт.
— И какъв беше изходът от споровете им? — попита графът, като вдигна очи към нейните от другия край на дългата маса.
— Баща ми изобщо не го слушаше, така че Хемзуърт вечно се мъчеше да ме подкупи.
Джъстин си представи похотливия старец и вулгарните му забележки, които постоянно бе отправял към една младичка прислужница, и пръстите му стиснаха вилицата.
— О, така ли? И с какво се опитваше да те подкупи? — Гласът му прозвуча толкова дрезгаво, че Елзбет смутено вдигна очи към лицето на графа. Дори французинът остави вилицата си и погледна към него.