Арабела почувства как едно немирно дяволче се размърдва в нея. Защо не? Усмихна се многозначително и повдигна изразително вежди.
— Колко странен въпрос ми задавате, милорд. Когато бях на пет години, той се опитваше да ме подкупи с ябълки от овощната си градина. Разбира се, когато станах по-голяма, старият Хемзуърт стана по-изобретателен. Мисля, че някои от нещата, които ми е предлагал, би трябвало да ме накарат да се изчервя. Всъщност по онова време той не беше чак толкова стар.
Джъстин не се забави да възнагради Арабела за тази тъй необичайна история с гневно изчервяване на лицето си. А тя спокойно продължи с вечерята си. Установи, че свинското печено все още не беше станало на подметка, но имаше горе-долу такъв вкус в устата й. През останалото време от вечерята Арабела смътно долавяше, че майка й и доктор Брениън разговарят предимно с Елзбет и конта.
— Арабела? — произнасянето на името й я накара да вдигне глава. — Когато решиш, че дамите могат да се оттеглят от масата, трябва просто да станеш — тихо добави майка й.
Само с каква власт разполагаше, а дори не бе помисляла за нея. Веднага избута назад стола си и стана.
— Господа, моля да ни извините, но ще ви оставим да се забавлявате сами.
Колко просто беше! Беше свободна. Погледна графа право в очите, после се обърна и излезе от трапезарията. Лейди Ан и Елзбет я последваха почти тичешком.
— Какво й става на Арабела? — прошепна Елзбет, докато отиваха към Кадифената стая. — Ами на негова светлост? Само с какъв студен глас й говореше! Дори ми се стори, че изглежда разгневен, но навярно съм сгрешила. Та те са още младоженци. Не е възможно да съм права.
— Понякога, мила моя — отвърна най-накрая лейди Ан, — женените хора, особено наскоро след сватбата, не винаги се разбират добре. Това са кавги на двама влюбени, нищо повече. Не се безпокой за тях. Този период отминава бързо.
Ех, де да можеше сама да си повярва! Милата Елзбет, колко невинна беше! Изглежда, че девойката бе приела простичкото й обяснение, а вниманието й вече се бе насочило към нещо друго, може би към предстоящия сезон в Лондон. Все пак лейди Ан беше доста озадачена, защото бяха минали няколко дни, откакто Елзбет за последен път бе споменала за десетте хиляди лири или за пътуването. Да, тук също имаше нещо нередно.
Лейди Ан погледна към Арабела, която неспокойно се разхождаше напред-назад пред дългия френски прозорец.
— Посвири ни, Елзбет — обърна се тя към заварената си дъщеря. — Може би някоя от онези френски балади, щастливите, които карат човек да се смее. Не от онези, от които ми се доплаква.
Девойката се съгласи с готовност, настани се пред пианото и скоро стаята се огласи от сърцераздирателни акорди. Все пак беше избрала тъжните балади.
Лейди Ан се приближи до дъщеря си и сложи ръка на рамото й.
— Защо каза тази лъжа за бедния Хемзуърт? Знаеш много добре, че баща ти не те пускаше да припариш до къщата му. Спомням си дори, че те бе заплашил да те лиши от езда за една седмица, ако не му се подчиниш. И ти го послуша.
Арабела се чувстваше ужасно отпаднала. Беше готова да се разплаче. Опита се да изглежда весела, но не успя. Затова само сви рамене и отвърна:
— Това беше само една шега, мамо, нищо повече.
— Шега, която разгневи Джъстин. Нарочно го каза, нали? Искаше да го ядосаш. Защо правиш такива неща, мила?
— Защото графът очакваше точно това. Не, по-скоро той желаеше да чуе нещо подобно. Аз само осъществих желанието му.
— Арабела, за какво говориш? Как можеш да твърдиш, че той е искал да чуе точно такава история като онази, която съчини? Не си права. Той е твой съпруг, а не някой ревнив любовник, когото да дразниш.
Младата жена вдигна красивите си сиви очи към майка си. Беше готова да се предаде. Със сигурност щеше да го стори, ако гледаше във всезнаещите бащини очи, а не в невинните сини очи на майка си. Овладя се, сви рамене и рече:
— Моля те, майко, не вземай случилото се на сериозно. Вярвам, досетила си се, че между мен и графа има едно малко недоразумение.
Преди лейди Ан да успее дори да отвори уста, Арабела се завъртя и се отдалечи.
— Ще подредя билетите за лотарията на масата — подхвърли през рамо.
За голямо нейно облекчение графът и доктор Брениън не се присъединиха към играта на лотария. Все пак, докато печелеше и губеше, установи, че играта не е в състояния да съживи духа й. Графът смяташе французина за неин любовник и това я караше да търси скрит смисъл във всяка своя дума към него. Напразно се опитваше да не мисли за госта. На всичкото отгоре всеки път, щом тъмните му очи се спираха на нея, тя се изчервяваше. Ако самата тя не беше сигурна в невинността си, тогава как другите щяха да разберат, че не е виновна? Значи така сама щеше да се признае за уличница.