Думите й бяха изключително приятни, нещо, което не бе очаквал.
— Предложение ли ми правиш? — Нежно постави ръка на тила й, притисна гъстите руси къдрици и я притегли към себе си. Помисли си, че Ан се държи като младо момиче, което ще се целува за пръв път. Имаше достатъчно здрав разум и търпение, за да осъзнае, че засега тя само го поставя на изпитание, макар в думите й наистина да се криеше предложение. Надяваше се то да е за брак. Ан гледаше устните му, без да му отговори. Пол я целуна нежно. Почувства как тя трепетно му отвръща. Сложи ръце на раменете й и леко я притисна по гръб. Тя в миг отвори очи и в тях той прочете несигурност, а може би дори страх. По-скоро страх. Прекалено бързаше. Веднага я пусна и се подпря на лакът до нея. Знаеше, че графът не се бе отнасял добре с нея. Въпреки това в нея още живееше една крехка невинност, която дори грубостите на графа не бяха успели да изличат. Може би някой ден, след като се оженеха, тя щеше да сподели с него преживяното.
— Предложение ли искаше да ми направиш, Ан? Бракът определено е единственото възможно решение, ако искаш да ме имаш постоянно пред очите си. Той е единственият начин да избегнем клюките на съседите.
Ан му се усмихна дяволито, забравила за страховете си, и отвърна:
— Наистина, Пол, мисля, че трябва да го направим. Самата аз бих се помислила за разпътна жена, ако целуна един мъж, без да съм венчана за него.
— В такъв случай ще те целуна отново, за да затвърдя решението ти.
Тя още се смееше, когато я целуна. Езикът му влезе в устата й. Незабавно я прониза един забравен страх, който я накара неочаквано за Пол да стисне зъби. В този миг той сякаш беше графът, който се мъчеше да я нарани, да я накара насила да отвори устните си. Как само бе мразила влажния му, търсещ език. Не че много често си бе губил времето да я целува. Просто искаше да я вижда по гръб, гола и безмълвна, разтворена за него и очакваща.
Доктор Брениън се отдръпна.
— Аз не съм проклетият граф — изрече без капчица нежност в очите си. — Погледни ме, Ан. Аз не съм мъжът, който те е наранявал и унижавал. — Цялото й тяло започна да се тресе. Пол взе ръката й и целуна пръстите й. — Никога няма да ти причиня болка. Никога няма да те унижа. Никога няма да те накарам да се чувстваш незначителна. И ти го знаеш. Познаваш ме добре. Знаеш, че бих те защитил дори с цената на живота си.
— Знам, Пол, знам, че е така. Няма повече да правя така.
— Дори да се случи, за мен е без значение. Скоро ще го забравиш напълно. Вярваш ли ми?
— Как само го мразех! Мразех го толкова силно, колкото Арабела го обичаше.
Искаше му се да узнае какво й бе сторил онзи негодник, но нямаше да бъде честно да я разпитва точно в този момент. Щеше сама да му каже, ако искаше. Трябваше да не забравя, че копелето е мъртво, а той — жив. Спомените й за него щяха да избледнеят и да изчезнат. След това тя щеше да бъде негова завинаги.
— Вярваш ли ми, Ан? — тихо попита той.
Тя докосна с пръсти устните му.
— Вярвам ти повече, отколкото се боях от него — простичко изрече.
Пол я прегърна и нежно я притисна към себе си. Сложи ръка на кръста й и почувства как тя се сгушва в прегръдката му. Усещаше натиска на заоблените й гърди и на бедрата й. Ан обхвана шията му с ръце и зарови лице в гърдите му. Самият факт, че тя беше така близо до него, го караше да се чувства преизпълнен с щастие.
Надяваше се тя да не почувства члена му, който се притискаше към корема й. Това беше един от редките случаи в живота му, когато бе благодарен за множеството дрехи, които жените носят. Искаше му се да погали бедрата й, да покрие с целувки всяка нежна извивка по тялото й, но се застави да остане неподвижен.
Събудиха го нежни целувки. Беше заспал. Не можеше да повярва.
— По дяволите! — възкликна той, като повдигна лицето й и я целуна по устата. — От колко време се възползваш от безпомощното ми състояние? Тя се отдръпна, после се усмихна. А след това, напълно неочаквано за него, се претърколи отгоре му. Сложи ръце на раменете му и покри лицето му с пламенни целувки. Косата й се бе разпуснала и падаше като плътна завеса. Уханието й го подлуди. Не искаше да я плаши, но не можа да задържи стенанието си, дълбоко и дрезгаво.
Ан изобщо не изглеждаше изплашена. Дори сякаш доби още по-голяма увереност. Най-голямото му желание беше още в същия миг да проникне в нея, но прояви достатъчно разум да не избързва. В края на краищата беше лекар, а не някое невежо хлапе. Така че се задоволи само да изпъшка, а бедрата му се повдигнаха нагоре.
— Ан, ако го направим, би се изпълнило най-голямото ми желание. Осемнайсет години са прекалено дълъг период на чакане, за да те имам.