Графинята срещна буреносните й сиви очи със спокоен поглед и отвърна бавно, с едва доловима тъга:
— Да, любов моя, разбирам те. Ще се оправя сама. А сега върви, Арабела, и направи каквото е нужно.
Въпреки трийсет и шестте си години графинята се почувства много стара. С усилие се довлече до сводестия прозорец и се отпусна във високото кресло. Навън имаше гъста сива мъгла, която се промъкваше между клоните на дърветата и закриваше зелената трева в малкия парк отсреща.
Кочияшът Джон се появи и ред къщата, хванал юздите на игривите коне. А след това Арабела прекоси с широки, уверени крачки паважа. Черната рокля и наметалото й придаваха безрадостен вид. Тя щеше да се погрижи за всичко и никой нямаше да заподозре, че зад решителността и неизтощимата енергия се крие дълбока печал
„Може би дори е по-добре, че не потърси утеха от мен. Защото тогава на мен също щеше да ми се наложи да се преструвам на тъжна. Тя дори не може да забележи, че за мен тази смърт означава само край на заточението ми. Неизтощимата й енергия ще стопи скръбта й. Толкова по-добре. Скъпа Елзбет, невинно мое дете! И ти, като мен, ще бъдеш вече свободна. Трябва веднага да ти изпратя писмо, защото сега вече мястото ти е в Ившам Аби. Сега можеш да се завърнеш в своя дом, в дома на Магдален. Толкова кратък бе животът ти, Магдален! Но дъщеря ти няма да остане сама. Аз ще се грижа за нея, Магдален, обещавам ти. Благодаря ти, Господи! Най-сетне него го няма. Завинаги.“ — Графинята стана от креслото толкова енергично, че няколко руси къдрици паднаха на челото й. Тя ги отметна с рязко движение на главата си и решително се насочи към писалището в ъгъла на салона. Беше странен жест — един знак на увереност, възроден сякаш инстинктивно след осемнайсет години. Решително потопи перото в мастилницата и взе от купчината един лист.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Имението Ившам Аби, 1810
Масивните копита на Луцифер изхвърляха нависоко чакъла от обградената с липи алея. Ритмичните, мощни удари не допринасяха много за удобството на ездача му.
Арабела се размърда на седлото и погледна през рамо към дома си. Ившам Аби се извисяваше гордо в омарата на утринната светлина, а изпечените му от слънцето червени тухлени стени се издигаха нагоре в неизброимо множество от комини и покриви. Имаше четиридесет покрива; сама ги беше преброила. Когато беше осемгодишна беше заявила това свое аритметично достижение на баща си с такъв жар, че той я бе погледнал сепнато, а после бе избухнал в сърдечен смях и я бе прегърнал с такава сила, че тя носи синини чак до деня на Архангел Михаил.
Колко отдавна беше това! А сега нямаше нищо. Нищичко, освен тези четирийсет покрива, които щяха да останат още дълги години след смъртта й.
Бяха погребали празен ковчег в мраморната семейна гробница. След като всички жени, с изключение на Арабела, напуснаха гробището, четирима от фермерите на баща й поставиха огромна каменна плоча над ковчега и ковачът се захвана усърдно да чука и дълбае камъка, оставяйки след длетото си в равни редици името на графа, титлите му и годините, които бележеха началото и края на живота му. Празният ковчег почиваше до този на Магдален, първата жена на графа. Видя зейналата дупка от другата страна на бащиния си ковчег, предназначена за майка й, и по гърба й пролазиха ледени тръпки.
Остана неподвижна, студена и корава като мраморната стена зад гърба й, докато най-сетне монотонният ек на чука и длетото на ковача не секна.
Арабела насочи Луцифер извън чакълестия път по тясната пътека, която криволичеше сред гората към малко езерце с рибки, сгушено като кръгъл скъпоценен камък насред зелените дъбове и кестени. Денят беше прекалено топъл за кадифения й костюм за езда. Утринното слънце напичаше плътната черна тъкан и проникваше през долната й риза чак до тялото й. Траурната цялост на дрехите й се нарушаваше само от едно бяло петно покрай шията й. Дори мекотата на тънкия лен, набран покрай гърлото й, я дразнеше.
Арабела се смъкна от мускулестия гръб на Луцифер и завърза юздите му за едно тисово дърво. Не беше си направила труда да го оседлае. Добре помнеше как веднъж, когато беше не повече от дванайсетгодишна, баща й я бе накарал да седне по мъжки на коня и й бе казал, че не иска да рискува да я изгуби, особено като се имало предвид, че за възрастта си е най-добрата ездачка в цялото графство. Страничните седла представлявали смъртоносна клопка. Не би й позволил да тръгне на лов с женско седло. Можела да го използва, докато позира на художника, но само тогава. Или ще язди без седло.