— Нищо против ли няма да имаш да бъдеш омъжена за един обикновен лекар?
Този въпрос беше напълно сериозен. Отговори му спокойно, но със сияещо лице:
— Винаги съм смятала, че си изключително интелигентен. Никога не съм смятала, че си обикновен. Въпросът ти беше глупав.
Доктор Брениън отметна глава назад и се разсмя.
— Щях да се омъжа за теб, дори ако беше прост фермер — добави тя с тих глас толкова сериозно, че той почувства как нещо свива гърлото му. — За мен това е без значение. Този дом е на Арабела, а не мой. Никога не е бил мой. Моят дом е при теб, Пол. Искам само да бъда с теб. Завинаги.
— Радвам се, че животът ни събра — каза той. После я целуна и леко докосна с пръсти устните й, преди да си тръгне.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Защо не чувствам нищо? Моля те. Господи, нека да почувствам нещо? Това ли е твоето наказание за греха ми? О, моля те, позволи ми да усетя любовта му към мен? Само веднъж.“
Устните му гладно покриваха с целувки малките й гърди. Тя зарови пръсти в късата му черна къдрава коса и го притисна към себе си. Помислил жеста й за породен от желанието й, той засмука силно гърдата й. Беше млад и прекалено самоуверен.
Болката я накара да скръцне със зъби. Искаше й се да изкрещи. Обхвана главата му с длани и повдигна лицето му от гърдите си към устните си. Блясъкът в хубавите му тъмни очи издаваше желанието му да я има. Той беше нетърпелив. Тя не беше като другите жени. Беше бавна. Навярно не беше жена за него. О, Господи, трябваше да направи нещо! Боеше се той да не отгатне, че ласките, целувките, докосването на ръцете му не й носят удоволствие. Напротив, карат я да се вледенява. Тя инстинктивно простена и се изви към него. Усети възбудата му и за миг изпита непреодолимо желание да го отхвърли от себе си, да го помоли да не я обладава. Това беше най-лошото от всичко. Сдържа дъха си, засрамена от собствените си неестествени мисли, и търпеливо пожертва устата си на търсещия му език. Трябваше да помни, че той я обича и че не иска да го губи или да го кара да изпитва отвращение към нея.
Опита се да се отпусне, да вдъхне сладкия аромат на сеното, но усещаше единствено неговата миризма — мириса на мъж, мириса на възбудата му. „Ти си щастливка, ти си избраницата. Той не желае Арабела или някоя друга жена. Като отдаващ тялото му, ти му доказваш любовта си, доказваш собствената си цена за него.“
Той изведнъж се отдръпна назад, коленичи, хвана коленете й и ги разтвори. Пръстите му започнаха да я галят и тя стисна здраво очи. Чу го как ръмжи разочаровано и червеният воал на срама забули мислите й. Почувства как пръстите му я трият, как проникват в нея. Тялото й потрепери, щом той натисна по-дълбоко и я разтвори. Нещастно си помисли как ли щеше да понесе отново онзи дебел прът в себе си.
Неспособен да се сдържа повече, той се надигна и грубо проникна в нея. Времето сякаш за миг спря. Семето му навлажни малкия, стегнат проход и той навлезе още по-дълбоко в нея. Изпита моментния екстаз на животинската победа, на доказателството за мъжествеността си, на превъзходството си на мъжкар над тази женска. Малките й ръце стиснаха раменете му, а той отново си помисли, че я е завладял така, както един мъж трябва да притежава една жена, че я притежава напълно и че страстта му я е дарила с удовлетворението на жената.
Повдигна се на лакти, целуна леко влажните й устни и се претърколи на една страна. Миризмата му изпълни ноздрите й. Тя си помисли за миг, че ще се задуши. Чувстваше се натежала, сякаш излята от олово. Потта, оставена от тялото му, блестеше навсякъде по нея и хладният въздух я боцкаше с хиляди игли.
— Обожавам те, ma petite cousine — каза той, защото знаеше, че като неин завоевател това е едно от задълженията му. Беше неин любовник, беше мъж, когото тя обожаваше, значи трябваше да й даде тези обвързващи думи, които му струваха толкова малко. Суетността му определено се ласкаеше от това, че беше успял да прелъсти срамежливата си братовчедка. Все пак, за да затвърди напълно завоеванието си, бе решил, че трябва да притежава и тялото й. Девствеността й само бе увеличила удоволствието му.
— И аз теб, Жервез — прошепна Елзбет, макар тялото й още да беше сковано от оказаното над него насилие, а главата й бе замъглена от болка и унижение. Помисли си отново колко благословена сред всички жени бе тя. Нали я обичаше един толкова красив мъж, с хубави бели зъби, а тъмните му очи с формата на бадем приличаха толкова много на нейните. Жервез беше много по-красив от графа, който я плашеше със самия си ръст, особено след като вече знаеше какво мъжете искат от жените. Възвишените й мисли отново отстъпиха на заден план. Само да можеше поне за миг да изпита удоволствие, да почувства щастието на страстта! А може би само мъжете сумтяха и пъшкаха, и викаха, когато ги обземеше страстта? Опита се да отклони мислите си от подобни себични желания. Трябваше да търси в себе си причината за това, че нещо липсваше. Трябваше да вярва, че за нея е напълно достатъчно, че го има и че той намира удоволствие в тялото й.