— Знаеш ли, Елзбет — додаде той след малко, — разговарях с лейди Ан за майка ти. Тя знае доста по-малко за нейния живот в Англия, отколкото предполагах.
Младата жена се загъна с наметалото му и се обърна настрани, с лице към него.
— Какво имаш предвид?
Защо ли Жервез повдигаше въпроса за отдавна починалата й майка? Защо не искаше да говори за тяхното бъдеще?
Той я потупа леко по бузата и плъзна ръка надолу по гърдата й. Прибързваше. Не трябваше веднага да започва с тази тема. Жените са странни малки създания. Нуждаят се от постоянни уверения. Той сви рамене с престорено безразличие и се отвърна:
— О, нищо, нищо особено.
Елзбет се усмихна успокоена, доволна, че вниманието му отново е насочено към нея.
Но нямаше как. Не можеше да изостави тази тема. Нямаше много време. Усещаше, че графът иска да му види гърба. Не, проклетият граф по-скоро искаше да го убие. Как ли бе разбрал за връзката му с Елзбет? Защо нищо не му казваше? И какво ли изобщо му влизаше в работата? Но беше факт: Жервез виждаше гнева му, сдържаната ярост в очите му.
Налагаше се да бърза.
— Може би не трябваше да използвам тази дума — обстоятелства. Научих някои доста интересни случки за живота на майка ти. Не се ли интересуваш от майка си, Елзбет? — попита той с лек упрек в гласа си. А тя, подобно на добре обучено куче, веднага застана нащрек.
— Разбира се. Просто тя е умряла толкова отдавна, когато аз съм била още бебе. Нямам никакъв спомен за нея. Що се отнася до живота й, с удоволствие бих научила повече подробности.
— Тогава може би някой път ще ти ги разкажа — как лесно само можеше да насочва мислите й. Беше му лесно да открие в нея несигурното малко дете, готово на всичко, за да се хареса. Елзбет беше здраво привързана към него, беше сигурен в това. Не знаеше обаче дали верността й към лейди Ан и Арабела няма да се окаже непреодолима пречка да извърши онова, което искаше от нея.
Придаде си отегчен вид. Засега беше достатъчно, че бе посял семената на любопитството. Загледа се в тялото й, без да каже нищо повече. От опит знаеше, че всяка жена в подобна ситуация би си помислила, че мъжът преценява тялото й, така че й остава само да се моли да я сметне за красива. Не можеше да знае, че Елзбет междувременно отчаяно търси тема за разговор, която да го отвлече от тялото й, така че той да не пожелае отново да я люби.
— Жервез, това е чудесно, че искаш да узнаеш повече за майка ми. Знаеш ли, прислужницата ми Жозет е била кърмачка на майка ми. Тя се е грижила за нея като бебе, а след като майка се омъжила за татко, я придружила тук, в Ившам Аби. Навярно тя знае всичко за нея.
Той се бе втренчил в белия й корем. Господи, какъв глупак само беше! Жозет, разбира се! Значи сега вече можеше да не разчита само на Елзбет. Дали Жозет щеше да прояви верността си към фамилията Дьо Трекаси? Изпита увереност. Реши да възнагради Елзбет, загдето му бе дала тази информация. Раздуха позагасналите въглени на страстта си и пъхна ръце между бедрата й. Смъкна наметалото си от гърба й и я привлече властно към себе си. За миг му се стори, че тя се опитва да го отблъсне, но след това Елзбет простена тихо до гърдите му. Устните й бяха меки и влажни, а ръцете й с готовност го прегърнаха.
— Да, о, да! — изстена той, като целуваше шията й.
Елзбет погледна малкия позлатен часовник на масичката до месинговата вана, въздъхна доволно и се отпусна още по-дълбоко в топлата, ароматна вода. Чувстваше се извънредно доволна. Стоя дълго в топлата вода, докато грубата, смущаваща страна на мъжката любов не бе напълно забравена. Безкрайно беше удоволствието да си представя Жервез в романтичния образ на обаятелен, галантен любовник — мъжа, когото обожаваше, и което беше още по-важно, който обожаваше нея повече от всички останали жени на света. Включително Арабела. За него сестра й дори не съществуваше. Това сигурно значеше нещо.
— Хайде, агънце, става късно. Нали не искаш да закъснееш за вечеря?
Елзбет спокойно вдигна глава, без да забележи необичайната острота в гласа на прислужницата. Погледът й срещна старческите очи на Жозет.
— Хайде, господарке — повтори прислужницата, като разгърна една голяма хавлия.
— Да, добре — отвърна тихо Елзбет и стана, като протегна ръце за хавлията.