На лейди Талгарт й се прииска да зашлеви Арабела.
Джъстин едва сдържа смеха си. Господи, наистина беше добра! Е, поне понякога. С него се държеше… Не желаеше да мисли за това. Така нищо нямаше да спечели.
— Знаете ли дали принцът е отишъл в Брайтън? — попита високо лейди Ан.
— Колко странно ми се струва Арабела да седи на твоето място, Ан — рече лейди Талгарт.
— Мисля, че определено има зрял вид — вмъкна Сюзан и се разсмя, като видя как Арабела се задави.
— Бях започнала да говоря за принца и Брайтън… — продължи с още по-силен глас лейди Ан.
Сюзан се обърна към нея и каза:
— О, да, татко много се оплаква от подаграта си. Мама го убеждава, че трябва непременно да посетя леля си Серафин. Нейната къща гледа направо към Морската алея, така че човек може да види практически всеки, който влиза или излиза от кралския дом.
Интересно — додаде Арабела, — дали лорд Хартланд и виконт Грейборн планират също да отидат в Брайтън?
— Мога само да се моля, че бъбреците за закуска ще спрат единия, а другият ще бъде възпрян от многото си деца и брендито — отвърна девойката. — Освен това там ще плува много риба. Риба, която още не се е закачила на въдицата. Поне така се надявам.
— Аз, разбира се, ще придружа Сюзан при леля й — заяви лейди Талгарт, без да обръща внимание на дъщеря си, с която смяташе да уреди сметките си по-късно.
Джъстин почука по чашата си с вилицата, за да привлече вниманието на всички.
— Нека пием за посещението ви в Брайтън, лейди Талгарт, както и за джентълмена, който ще има щастието да откъсне такава хубава роза.
Арабела пресуши чашата си. Изненадана бе колко бързо Сюзан се бе научила да се справя с мъжете. Сигурна беше, че хубавата роза е готова да използва по най-ефикасен начин бодлите си стига някой да й препречи пътя. Лейди Ан се изкашля и погледна към дъщеря си.
Арабела стана.
— Господа, бихте ли ни извинили, но дамите ще се оттеглим в Кадифената стая.
Джъстин също стана и рече с приятен глас:
— Тази вечер мисля да се присъединим към дамите, ако те нямат нищо против.
Лейди Талгарт се обърна към лейди Ан и изрече в ухото й с глас, явно предназначен да достигне дори до ушите на Крупър:
— Все пак струва ми се странно Арабела да седи на вашето място, скъпа моя Ан.
Младата жена се престори, че не е чула, и се обърна назад едва когато Сюзан я дръпна за ръкава.
— Божичко, много бързо вървиш! Хайде, Бела, не обръщай внимание на мама. Тя просто завижда, че ти успя да сключиш такава изгодна сделка, а аз още нямам дори неофициален кандидат.
— Говориш така, сякаш наистина си загрижена — отвърна тя и подръпна с любов една къдрица от косата й. — Каза го така, сякаш съм хванала някоя рядка болест, морбили, например.
— Не си права. Аз наистина мисля, че съпругът ти е много хубав. В никакъв случай не бих го сравнила с морбили. А щом ти успя да хванеш граф, значи аз без съмнение ще стана херцогиня. Може би този чуден херцог ще има седем къщи, разпръснати из цяла Англия. Освен това ще ми сложи поне три диамантени примки на шията.
Арабела погледна към засмяното й лице и установи, че самата тя също се усмихва.
— От теб ще излезе идеална херцогиня, Сюз. Надявам се само да си намериш някой млад херцог.
— Е, старите херцози би трябвало да имат синове, нали? Едва ли са ги разграбили всичките. Знаеш ли, мама ще бъде много доволна, ако се омъжа за онзи дебел виконт без брада. При всичките пари, които похарчиха за дрехи за мен само за един сезон. Ами че татко беше пребледнял като смъртник, след като резултатът от хвърлените пари бяха едно посещение на джентълмен, който не можеше да играе вист, и друга една визита на джентълмен, който постоянно говореше за любовницата си. — Тя замълча и се обърна. — Да, мамо, не ме гледай толкова шокирано. Не, никой не ми го е казвал. Просто аз стоях… ъъъ… пред библиотеката на татко и чух какво си говорехте. — Сюзан седна изящно до Арабела и подреди гънките на лилавата си рокля. — Олеле. Елзбет ще свири! Надявам се, че мама няма да поиска от мен да последвам примера й. Сестра ти е толкова талантлива. Направо е потискащо. Сигурна съм, че не се преструва. Не е възможно човек да се преструва толкова дълго.