— Знам. Тя сякаш влага цялата си страст в музиката. Ако можеше да говори така добре, както свири, сигурна съм, че от нея би излязъл чудесен оратор.
След като изслушаха третата прелюдия на Бах, девойката започна да проявява нетърпение. Наведе русата си глава към приятелката си и прошепна:
— Колко си щастлива, Арабела! Графът е толкова красив. Направо дяволски красив! Ако не бях добре възпитана млада дама, отдавна щях да съм те попитала какво се случи през първата брачна нощ. Е, как беше?
— Ще забравя какво си ме питала — отвърна тя, спомняйки си болката и унижението. — Знай само, че първата брачна нощ не е… не, забрави това. Стига си приказвала. Нека послушаме Елзбет.
— Ама че си! Все разваляш удоволствието на другите.
Елзбет приключи изпълнението си и получи обичайните горещи аплодисменти, след което Сюзан представи на майка си убедителното извинение, че пръстът й е така възпален, че дори един-единствен удар по клавишите на пианото би предизвикал ужасна болка. Преминаха към играта на вист. Арабела се озова партньор с Жервез срещу графа и Сюзан.
Скоро откри, че уменията на французина са почти равни на нейните. Започна да играе решително и с вещина — както баща й я бе учил. Неусетно се оказа въвлечена в битка срещу съпруга си и напълно забрави за другите. Когато лейди Ан прекрати играта, за да пият чай, Арабела и Жервез печелеха убедително. Сюзан, която играеше с не по-малка жар, просто се разсмя весело и хвърли колодата върху масата.
— Вие сте като Жана д’Арк. Справяте се с всички противници, застанали на пътя ви — заяви с възхищение контът. Потупа ръката на Арабела й целуна китката й.
Графът присви очи. Наистина изглеждаше готов да извърши убийство. Младата жена издърпа ръката си и отговори:
— Говорите безсмислици. Не обичам ласкателствата. Просто ни дойдоха хубави карти, нищо повече. Сюзан е тази, която може да убие човек заради провалена игра на карти.
— Не, убивам само понякога. Контът е прав, Бела. Ти си същински дракон. Помниш ли, когато бяхме деца и се учехме да играем на карти? Винаги се мъчеше да ми набиеш стратегията на играта в главата.
— Имате прекалено красива глава, за да я пълните с глупави игри, госпожице Талгарт — заяви графът, като й помогна да стане и й подаде ръка.
— Негова светлост намира красивата госпожица Талгарт за изключително забавна, нали, братовчедке?
Тя вдигна сивите си очи към прекалено хубавото лице на Жервез и отговори:
— Смея да кажа, мосю, че аз също я намирам за много забавна. Тя умее да води разговор и развеселява всяка една компания.
Гостенките най-сетне си тръгнаха. Арабела побърза да се извини, че иска да си ляга, и, без да погледне към графа, тръгна бързо нагоре но стълбите. Заключи вратата на графската спалня и въздъхна с облекчение, но миг по-късно ахна изненадана, когато вратата на съседната стая бавно се отвори. Остана като закована по средата на стаята, докато графът бавно се приближаваше към нея.
Джъстин проследи погледа й до нощното шкафче, досети се, че пистолетът е скрит в чекмеджето, и се спря. Арабела сви ръце в юмруци, а лицето й пребледня. За миг си представи една друга картина — Арабела, облечена в красива нощница, усмихната и без капка страх. От първата им брачна нощ сякаш бе изминала цяла вечност.
— Тази вечер оръжието няма да ти трябва, Арабела — изрече той с равен глас. — Просто дойдох да ти пожелая лека нощ. Беше великолепна домакиня. Мисля, че вечерта мина успешно.
— Благодаря. Съгласна съм с теб — отвърна тя. Остана неподвижна, докато той не излезе от стаята и не затвори вратата зад себе си.
Дъждът биеше по стъклата и се стелеше като пелена над редиците розови храсти. Арабела въздъхна раздразнено заради принудителното бездействие и продължи да търси по рафтовете на библиотеката нещо подходящо за четене през следобедните часове. Колко странно бе, именно тя, любимата дъщеря на граф Страфорд, да се промъква плахо из къщата и да отбягва останалите й обитатели. Дори доктор Брениън, който щеше да дойде по-късно следобед, се бе присъединил към числото на тези, чиито проницателни погледи я караха да се чувства натрапник в собствения си дом.
— О, по дяволите, ама че глупава работа!
Грабна първата попаднала й книга. Чак когато отиде в графската спалня, разбра, че е взела томче с пиеси на френския писател Мирабо. Тъй като френският й беше също тъй плачевен като свиренето й на пиано, четенето се оказа приятно като треска, забита в пръста. След известно време книгата падна в скута й и главата й клюмна.
Не беше сигурна какво я събуди. Може би страха й, че графът ще влезе в стаята и ще я открие? Нещо все пак я бе накарало да застане нащрек.