Тя възседна коня му и препусна. Джъстин остана с Луцифер. Тъкмо лика-прилика, помисли си той, като се изтупваше от праха. И двамата бяха недъгави — конят в краката, а той в главата.
По дяволите, ама добре го прасна! Той потърка челюстта си. Добър удар!
Защо просто не му кажеше истината?
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Графът стоеше до прозореца на трапезарията и пиеше втора чаша кафе, загледан в пъстроцветната градина. Забеляза Арабела, която се разхождаше с майка си. Почувства как нещо се надига в душата му. Все още си спомняше как се бе напрегнал от целувката си с нея, а после я бе пожелал все по-силно и по-силно. След това я бе помолил да му каже истината, просто да му признае, че го е лъгала и че му е изневерила. Дори й бе казал, че ще й прости, а след това могат да започнат отначало. В отговор тя го беше ударила. И се бе отдръпнала от него. Напълно.
Какво друго можеше да й предложи? Тя му беше изневерила, а не той на нея. Ако той й беше изневерил, дали тя щеше да му предложи прошка? Едва ли. Волята й беше по-силна даже от тази на неговия командир в Португалия. По външност и по душа двамата бяха идеалната двойка. С изключение на отношението си към конта. Едва ли английските власти щяха да го хвърлят в затвора само заради убийството на френското копеле.
А Арабела продължаваше да се разхожда с майка си, като нарочно вървеше с по-ситни стъпки, за да бъде в крак с майка си. Джъстин се помоли мислено тя да се е извинила на лейди Ан. Не можеше да чуе нито дума, но му се стори, че вижда усмивка на лицето на Арабела. Господи, как само му се искаше отново да се усмихне така и на него. Поклати глава и се извърна от прозореца. Полудяваше, нямаше спор. Та тя му бе изневерила. Довечера щеше да я попита отново. Трябваше да подходи по-внимателно. Не, по-добре да започне да я целува, да напредва бавно, да я накара да го пожелае и тогава да я попита. Да, точно това трябваше да направи.
Въпреки това продължаваше да иска да убие проклетия французин.
— Добро утро, милорд — сепна го Крупър, който се бе появил безшумно в трапезарията.
Графът кимна в отговор, а после добави мимоходом:
— Ще бъда в библиотеката, Крупър. Ако някой желае да ме види, да заповяда.
Не беше стигнал дори до втората колона от цифри с цените на пролетния пазар, когато икономът влезе в библиотеката.
— Лейди Талгарт и госпожица Сюзан са дошли на посещение, милорд. Придружава ги един джентълмен — лорд Грейборн.
Пъпчивият виконт, помисли си графът и се усмихна, забравил за цените на стоките на пролетния пазар.
— В Кадифената стая ли са, Крупър? — стана той и оправи гънките на ръкавите си.
— Да, милорд. Фамилията също е там. — Възрастният мъж изсумтя и повдигна лявата си вежда. — Трябва да добавя, милорд, че младият французин все още е тук. Изглежда, че успява да бъде навсякъде. Направо ми действа объркващо. Не мога да го одобря. Всъщност ще си позволя да кажа, че бих предпочел вече да си е отишъл.
— Споделям мнението ти, Крупър. Той си тръгва в петък. Постарай се да сдържаш емоциите си дотогава.
Значи Арабела също беше в Кадифената стая. Много искаше да я види.
Графът влезе в стаята тъкмо когато лейди Ан казваше без капка притворство на лейди Талгарт:
— Скъпа Аурелия, колко любезно от ваша страна да ни посетите. Тъкмо казвах на Арабела колко е хубаво човек да има приятели.
— А, ето ви и вас, милорд — рече лейди Талгарт и се обърна да поздрави графа. — Показвахме на скъпия лорд Грейборн околностите. Не можехме да пропуснем посещението в Ившам Аби.
Графът вдигна отрупаната й с пръстени ръка и целуна пухкавите й пръсти.
На розовите устни на Сюзан Талгарт се изписа доволна усмивка.
— Добре, че бедният лорд Грейборн не се сети да целуне ръка на мама — тихо каза тя на застаналата до нея Арабела. — Ако го беше направил, мама щеше да ме принуди да се оженя за тая крастава жаба. Макар че — добави, като сбърчи леко чело — той не е чак толкова противен, колкото ми се стори в Лондон. Не, ни най-малко.
— Видяхте ли, милорд, забравих добрите си обноски. Вие така ме разсеяхте с вежливостта си. Всъщност винаги съм харесвала да бъда разсейвана по такъв приятен начин от един джентълмен. — Лейди Талгарт въздъхна и най-сетне издърпа ръката си. — Драги мой Едмънд, позволете ми да ви представя Джъстин Девърил, граф Страфорд.
Графът забеляза, че природата не се бе проявила така щедро към лорд Грейборн, както произхода и състоянието му. Ръстът му едва можеше да се нарече среден, а излишните килограми го правеха да изглежда дори още по-нисък. След пет години щеше да изглежда като топка. Очите му бяха леко изпъкнали, но имаха приятен светлосин цвят. Излъчваха интелигентност и добрина. За съжаление виконтът плащаше голям данък на суетата, защото обсипаният със скъпоценни камъни ланец, пръстените но ръцете му, високата колосана яка и бежовите бричове, които се изопваха над солидния му корем, изобщо не му подхождаха.