— Мога да се лиша от нея за известно време, но не го правя доброволно — заяви графът. — Кой ли мъж би го направил доброволно? Ще ви помоля само да се грижите за нея. Тя е същинска скъпоценност за мен.
Какво ставаше тук? Защо й се усмихваше, наричаше я скъпоценна? Защо даде разрешението си на човека, за когото бе сигурен, че е прелъстил жена му? Нямаше никакъв смисъл, освен ако… Арабела пое дълбоко дъх. Сигурно вече я смята за невинна. Дали не се бе досетил, че трябва да е била Елзбет? Единственото й желание беше Джъстин да й повярва и може би то се бе сбъднало.
Не искаше да се разхожда с проклетия французин. По-скоро искаше да го застреля. Усмихна се насила и каза:
— С удоволствие ще ви разведа из околността. Кога желаете да се разходим?
Жервез замълча, сякаш не беше сигурен какво да отговори.
— Трудно решение ме карате да взема, Арабела. Мисля, че бих искал още веднъж да посетя развалините на стария манастир. Няколкото минути, които прекарах там, бяха крайно недостатъчни. Такова романтично място, пълно с духовете на английските ви предци. Искам да се потопя в миналото и да забравя грижите на настоящето.
Арабела реши, че той малко преиграва, но се задоволи само да кимне утвърдително. Уточниха се да се срещнат след половин час.
Не след дълго младата жена слезе във вестибюла, облечена в стара синя муселинена рокля и обута в здрави обуща.
— Виждал ли си негова светлост? — попита тя Крупър.
Той й се усмихна търпеливо.
— Съпругът ви има някаква работа. Каза ми да ви предам, че ще му липсвате… — очите му станаха по-нежни, а Арабела наостри уши — и се надява, че тази вечер ще можете да му отделите малко време.
— О, да! — отвърна тя, готова да се завърти в танцова стъпка. — Ще му отделя колкото време поиска. Благодаря ти, драги Крупър.
— Жалко, че трябва да си губите времето с онзи французин — добави Крупър.
— Съгласна съм с теб. Наистина много жалко.
— Но скоро ще си замине.
— Да, не е ли чудесно?
Тя му се усмихна и излезе на предните стълби. Жервез се появи след няколко минути. Беше облечен елегантно, както обикновено, а хубавото му лице грееше усмихнато в очакване на приятната разходка.
Дори за миг не се поколеба да направи комплимент на момичето, с което щеше да се раздели завинаги само след два дни. Не му костваше нищо, а беше много вероятно да я подтикне да му съдейства с по-голямо желание.
— Колко сте красива, Арабела! От този следобед прекаран с вас ще ми останат множество приятни спомени, към които ще се връщам отново и отново в предстоящите самотни дни.
Дразнеше се от комплиментите му, но се насили да се усмихне. Едва сдържаше нетърпението си. Вървеше до Жервез, но си мислеше за съпруга си и се чудеше какво ли се върти в главата му в този момент. Едва ли щеше да я оскърби отново.
— Какъв чудесен ден, Арабела. Просто идеален за нашата разходка.
— Хмм. Напълно сте прав — отвърна тя и ускори ход.
Развалините на стария манастир се къпеха в изобилната златна светлина на следобедното слънце. Лъчите струяха през трите каменни арки, които все още се извисяваха гордо, а полукръглите им сенки се разстилаха над голяма площ, покрита с начупени каменни отломки.
— Е, Жервез, ето ни тук. Както виждате, старият манастир е бил огромен и се е разпростирал върху целия хълм. Виждате ли колко високи са онези две арки? Само те са останали непокътнати. Останалата част от стените се е срутила почти изцяло.
— При предишното ни посещение не ви разказах за историята на манастира, която не е особено щастлива. Баща ми ми е разказвал, че в продължение на близо четиристотин години манастирът е бил средище на просветата. След това е бил разграбен и опожарен по заповед на крал Хенри. — Жервез изглеждаше очарован от историята, така че Арабела продължи да разказва: — Като дете няколко пъти съм се промъквала в старите помещения, които все още съществуват на това ниво. Виждате ли — посочи към другия край на развалините — онова място, където нападалите камъни са разчистени? Точно под тях се намират тези стаи. Някога са били монашески килии. Казвали са ми, че ако човек стои съвсем тихо в тях, може да чуе как монасите напяват молитвите си.
— О, колко романтично! Елзбет ми спомена за някакъв подземен проход. Нали отдолу има помещения, които са все още запазени?
— Поне четири или пет стаи стоят така, както са били преди седемстотин години. Покрай тях минава единственият незасегнат коридор.
Изглежда, че този факт бе разпалил интереса му, защото очите му блеснаха жадно.